Уилсън погледна към вратата на банята в другия край на кабинета. Именно там за първи път беше научил за своята мисия назад във времето — мисия Исая. Бартън го бе замъкнал в малкото помещение да му каже за невероятното пътешествие, на което му предстоеше да потегли. Ама че странно място да научиш подобна новина — до тоалетната от черен порцелан. Сега му изглеждаше смешно, но тогава му се стори като пореден знак колко абсурдни бяха твърденията на Ингърсън. И въпреки това всичко, предречено от Бартън, се оказа истина. Всичко… че и отгоре.
Постигането на такива фантастични неща — да пътува във времето и да изпълни мисията си — би трябвало да изпълни Уилсън с чувство за удовлетвореност отвъд представите му. А ето че се случи точно обратното. Чувстваше се празен, безнадежден и сам. Сякаш пътешествието му бе отнело нещо от него, което бе невъзможно да се замести. Всичко, на което се беше наслаждавал преди, сега му се струваше банално. Емоциите му бяха тежки като мокър цимент, макар че умът му бе остър — смъртоносна комбинация в толкова много отношения. Не чувстваше нещата така, както навремето, и затова търсеше начин да компенсира тази недостатъчност с поемането на все по-екстремни рискове.
Отначало си угаждаше с финансовото възнаграждение за успеха си. Купи си яхта, както си бе обещал, и планираше околосветско плаване. Но мечтата продължи само няколко седмици — реши, че вече е прекарал предостатъчно време сам. След това се насочи към наркотиците и безразборните връзки — това запълни пустотата само за три месеца. Сега го теглеше към вдигащи адреналина забавления като скоковете, скалното катерене и летенето с реставрирания „Тайгър Мот“ от частната му писта в края на пустинята Невада. Но нещата напоследък не вървяха по план и накъдето и да се обърнеше, намираше неприятности. Професор Оутър като че ли беше прав в предсказанието си, че с това темпо вероятността за оцеляването на Уилсън не е висока — ако не беше омега програмирането му, последствията от нуждата да изследва границите на възможното със сигурност вече щяха да бъдат фатални.
С всеки изминал ден Уилсън се чувстваше все по-огорчен и лишен от съдържание. Но все пак едно нещо го караше да продължи нататък — мисията на Рандъл Чен в миналото, мисия Ездра. По някакъв начин тя представляваше единствената ярка звезда в иначе непрогледната нощ. Мисията отново доказваше на Уилсън, че времето наистина е еластично… и че може би един ден ще си върне онова, което бе изгубил. Разбираше, че Бартън никога няма да се върне, за да му бъде ментор. И че може би никога повече няма да види Хелена, колкото и да му се иска. Но въпреки това, противно на всякаква логика, част от него все още се надяваше. Бартън ясно бе изразил вярата си, че съдбата сама по себе си води всички крайни резултати. Че ако човек умре, значи е трябвало да умре. Надзирателите бяха просто инструменти в по-голямата тъкан на съдбата и трябваше да изиграят ролята си. Не можеха да контролират резултата, а само да му позволят да се случи. Бартън вярваше, че отделният човек не е в състояние да намери собствената си съдба и че трябва да се позволи на съдбата да го намери. И нещо по-важно, че човекът трябва да е готов да я приеме.
Уилсън видя отражението си в обърнатия към гората прозорец и гледката внезапно го шокира. Беше облечен в черния костюм на Меркуриевия екип, толкова официален и подобаващ — всичко, което самият той не беше. Толкова неща са се променили, помисли си той. Виждаше отражението си, облечено в костюм, запазен единствено за най-умните и най-дисциплинирани хора на планетата. А ето че той самият носеше същата униформа. Това беше нелепо. Как е могло да се случи? Как е възможно всичко да се обърка така? Когато Бартън ръководеше Меркуриевия екип, те носеха бели костюми, които бяха много по-неофициални. Дори емблемите на реверите им бяха различни. Сякаш всичко на това място се бе превърнало в нещо друго — в това число и самият Уилсън — и нищо никога нямаше да е същото.
Вратата се отвори и младият Андре Стайнбек влезе в стаята, облечен в черен костюм като на Уилсън; единствената разлика бе, че табелката на ревера му го отличаваше като тактик — втори по старшинство в екипа.
— Ама че изненада, господин Даулинг. Отново сте дошли навреме — каза Андре.
Уилсън се усмихна престорено.
— Да. Изумително, нали?
Андре Стайнбек беше най-младият тактик в историята на Меркуриевия екип. Достигнал ранга едва на шестнайсет, тийнейджърът бе изиграл ключова роля при прехвърлянето на Уилсън в плазмено състояние по време на мисия Исая. С коефициент на интелигентност над 185 точки, техническият му гений и експертизата му в областта на системите за прехвърляне беше безценна. Ако имаше недостатък, той бе липсата на зрялост, която в съчетание със силната вяра в себе си водеше до арогантност към „по-неинтелигентните“ от него. Вече почти на двайсет, по меките му бузи имаше намек за младежки пъпки, а тъмната му коса беше щръкнала нагоре с помощта на гел. Кльощавото му бледо тяло бе понапълняло през последната година и вече можеше да влезе в категория петел. Уилсън не харесваше особено Андре, но това не беше от значение за младия Меркуриев тактик. Единственото, което го интересуваше, беше кариерата му.