Крепостта Тиендзин беше стратегически важен пункт за Китай в продължение на над 1200 години. Само на 170 км югоизточно от Пекин, тя бе точката, където реките Хай и Пейхо се срещаха с канала Сейхо и Имперския канал — изкуствена, дълга 960 км река, построена през 618 г. Тук се събираха повечето товари с храни, чай и коприна, пътуващи за Пекин и на юг към Дагу.
Десетте най-старши командващи британските сили се бяха събрали на празнична вечеря във военен стил и седяха в кръг около огнището — повече заради светлината, отколкото за да се стоплят. Вече минаваше девет вечерта и слънцето се бе спуснало зад планините преди повече от час. Пращящият огън гореше в чудесно оформен пръстен от бели камъни. Горящите цепеници стенеха и пукаха ожесточено поради влагата в дървесината, а от време на време дори избухваха. Макар вечерта да бе топла, лорд Елгин настоя да запалят огъня и заради жегата всички бяха насядали далеч от пламъците със свалени куртки. Повечето пушеха лули и пури. Конякът се лееше свободно и с всяка чаша езиците се развързваха все повече.
— Радвам се да чуя, че Цин възнамеряват да предадат и Тиендзин — наперено рече лорд Елгин. — Утре ни очаква поредният славен ден.
— Старият ми приятел генерал-губернаторът Ханфу ще бъде много доволен да ме види, сигурен съм — отвърна Хари Паркс. Настроението в лагера беше приповдигнато след издигането на белите знамена над крепостите Дагу.
— Ние сме най-могъщата сила в Азия — каза сър Хоуп на Рандъл, сякаш се опитваше за пореден път да докаже думите си. — Както и да бяхме атакували крепостта Уей, при всички положения щяхме да я превземем. Онези некадърници нямаха никакъв шанс срещу калените ми в битки войници.
Рандъл вдигна замисления си поглед от пламъците, ближещи дървата в центъра на лагера.
— Прекалената самоувереност е единственият истински противник — каза той, без изобщо да се замисля.
— Съветвахте ни да се боим от монголския господар Сенге Ринчен — продължи сър Хоуп. — Той обаче се оказа истински страхливец, господин Чен. Можете ли да обясните действията на онзи жълт търбух?
— Не можем да сме сигурни какви са плановете му, сър Хоуп — отвърна Рандъл. — Но се боя, че Ринчен още не е изиграл всичките си карти. В момента хиляди татари се установяват на лагер между нас и Пекин. Монголският господар не бяга от битката. Той изчаква, при това неслучайно. И когато атакува, ще го направи с много бройна войска. Не забравяйте, че онзи жълт търбух, както го нарекохте, вече ви победи веднъж в тази кампания. Ще наблегна отново — не бива да го подценяваме.
Сър Хоуп се изсмя пренебрежително.
— Онзи ден просто извади късмет в калта. Проклетите му коне се справяха по-добре в отвратителната тиня на тази прокълната земя! Просто извади късмет, това е. — Гласът му затихна, изпълнен с отвращение.
— Искате да се страхуваме от Сенге Ринчен? — попита лорд Елгин и се усмихна на сър Хоуп, сякаш това беше най-нелепият въпрос на света.
— Не съветвам да се страхувате — отвърна Рандъл. — А просто да го уважавате.
— И ще го уважаваме — каза Хари Паркс. — Но в замяна искаме капитулацията на Цин. Колко силни може да са, щом утре възнамеряват да предадат официално не само крепостите Дагу, но и укрепения Тиендзин? Дават си сметка, че нашите оръдия са по-добри от техните. Че хората ни са по-опитни и по-добре обучени. И осъзнават, че всемогъщият бог е на наша страна.
Китайски сервитьори сновяха около лагерния огън и отнасяха празните чинии, докато други пълнеха чаши с коняк, някои повече от половината. Рандъл вдигна чашата към устните си в опит да пропъди миризмата на смърт от ноздрите и ума си. Но алкохолът само подкопа тактичността му.
— Нима искате да се страхуваме от господаря на джуджетата Сенге Ринчен? — попита кипналият сър Хоуп. — Аз не се страхувам от никого, особено от китаец!
— Той е монгол — отвърна Рандъл.
— Може би говореше за вас — бързо се обади лорд Елгин.
Офицерите се разсмяха.
— Трябва да разберете, господин Чен — каза генерал Нейпиър, който бе останал сериозен, — че именно китайците трябва да се страхуват от нас. Ние дойдохме да затвърдим правата си — нашите британски права да търгуваме открито и честно. Не искаме да покоряваме Китай, а само да му дадем урок, който никога няма да забрави и който ще е от полза за всички.
— Някога опитвали ли сте опиум? — попита Рандъл. Думите изскочиха от устата му, преди да успее да ги спре.