— Благодаря, момчето ми — най-сетне се обади лорд Елгин и се закашля, за да изчисти гърлото си от прахта. — Поне ти ми се притече на помощ. Това е повече, отколкото мога да кажа за другите. — Той погледна към Хари Паркс. — Донеси ми коняк, Хари. И един за господин Чен. Той заслужава уважението ни след тази проява.
Лорд Елгин добре си даваше сметка, че целта на убийците беше Чен. Явно той наистина беше ценен — и Цин го знаеха. Хари Паркс си мислеше абсолютно същото — щом Цин искаха Рандъл мъртъв, значи си заслужаваше да го запазят жив.
— Желаете ли да се погрижа и за нещо друго? — прошепна Хари в ухото на лорда.
— Само за коняка. Хари — прошепна в отговор Елгин.
Пенджабски войници с пушки влязоха на бегом в лагера и заеха позиции, обърнати навън, за да защитят британските командири.
Рандъл се загледа в телата на мъжете, които бе убил току-що. За първи път отнемаше нечий живот. Искаше да изпитва съжаление за стореното, но колкото и да бе странно, чувстваше се само изпълнен с енергия. Той беше по-силният — а по-силните побеждаваха. Убийците несъмнено бяха изпратени от Сенге Ринчен, осъзна Рандъл. И сигурно се бяха промъкнали в лагера като безлични кулита след победата при крепостта Уей. Най-лошите му кошмари като че ли се сбъдваха — Сенге Ринчен беше мутация на историята и нападението на убийците го доказваше. Докато монголският господар не паднеше мъртъв, бъдещето щеше да бъде несигурно.
— Сенге Ринчен е изпратил убийците — каза Рандъл. — Опитва се да се подиграе със силата на Британската империя. Надсмива се над самата кралица Виктория. Трябва да бъде убит, ако искате да наложите договора от Тиендзин. Докато е жив, Цин ще вярват, че имат шанс да прогонят вас и хората ви от тази страна.
Засега лорд Елгин беше готов да го подкрепи.
— Британската империя не ще отстъпи пред никого — гордо заяви той. — Независимо дали пред нас се изправя монголски господар или Синът на небето, ние ще победим. — Той посочи небрежно към труповете. — Разкарайте този боклук. И отрежете главите им, преди да ги погребете. Една яма за телата и една за главите.
Рандъл потръпна, когато чу нареждането. Китайците вярваха, че ако тялото и главата не са погребани заедно, душата не може да започне задгробния си живот. Това беше начинът на лорд Елгин да се изсмее последен.
Последният убиец, Лоу У, изучаваше от мрака засилващата се суматоха в лагера. Удобният момент беше отминал и той скри мачетето си във високата трева колкото се може по-тихо. Нямаше причина да напада точно сега синеокия, особено след като видя как другарите му се провалиха така драматично. Червените дяволи скоро щяха да разберат, че Лоу У е измамник, когато открият, че не говори свободно кантонски. Най-важното сега бе да съобщи на Сенге Ринчен за бойното майсторство на синеокия — и за това как китайският предател се бе хвърлил на помощ на червения дявол лорд Елгин. Най-доброто решение беше да се омита и Лоу У отстъпи назад в сенките с надеждата, че ще успее да се измъкне от лагера на съюзниците, без да го забележат.
15.
Тиендзин
170 км югоизточно от Пекин. Китай
1 септември 1860 г.
17:23 ч. местно време
Мисия Ездра — ден 182
В продължение на повече от четири дни Хари Паркс и генерал Грос участваха в официалните срещи в укрепения град Тиендзин. Както се очакваше, генерал-губернаторът Ханфу представляваше Цин, както бе правил и две години по-рано. Той беше достолепен възрастен мандарин с треперещи ръце, вече свикнал да се среща лице в лице със западните нашественици.
Този път обаче великия секретар По Суей го нямаше — и отначало Цин не споменаха нито дума за смъртта му. Едва на третия ден Ханфу уведоми съюзниците, че По Суей е получил коприненото въже заради глупавото си съгласие да сключи договора от Тиендзин.
Новината за участта на великия секретар трябваше да шокира съюзниците, но не постигна този ефект. Хари цитира думите на лорд Елгин: „Не е бивало да се съгласява с договора, ако не е имал нужната власт“, след което разговорите продължиха и британците и французите настояваха упорито за всякакви допълнителни репарации, за каквито се сетят.
Всеки ден, когато влизаше в укрепения град, Хари беше необичайно нервен. Зад стените на Тиендзин не се виждаше почетна стража на Цин и това само го правеше още по-подозрителен. На всеки завой очакваше засада, но въпреки това успяваше да покаже външно спокойствие и увереност. Британските искания бяха ясни — крепостите Дагу и Тиендзин официално да се предадат на съюзниците, премахване на митата за британски и френски стоки и Синът на небето отново да легализира търговията с опиум. И — което беше най-важното — резиденциите на британските и френските посланици да бъдат зад стените на Пекин. Освен това Хари настоя за аудиенция на лорд Елгин с император Сиен Фън в Забранения град — искане, което изглеждаше по-трудно за осъществяване от всички останали.