Привечер Хари и дипломатическият му антураж се връщаха с коне в британската щабквартира и докладваха за събитията от деня на борда на „Гренада“. Преговорите вървяха добросърдечно, но с всеки изминал ден раздразнението на лорд Елгин растеше. Цин се отнасяха към Британската империя с явно уважение, но безкрайните формалности на всяка среща намирисваха по-скоро на тактика за протакане, отколкото на искрено желание за помирение. Беше иронично, но съюзниците вече бяха окупирали крепостите Дагу, британското знаме се вееше гордо над бойниците, но въпреки това представителите на Цин говореха надълго и нашироко за условията около официалното предаване на укрепленията. Все още дори не бяха започнали дискусията около предаването на Тиендзин. И за да бъдат нещата още по-объркани, Сенге Ринчен и татарската му конница бяха напълно изчезнали, сякаш никога не бяха съществували. Цин категорично отказваха да го обсъждат и просто заявяваха, че бил монголски предател.
Хари Паркс беше добре известна фигура в правителствената йерархия заради участието си в аферата „Стрела“, когато използва възможността да започне Втората опиумна война, след като имперският комисар на Кантон Йе Минчен нареди на войниците си да се качат на плаващия под британски флаг кораб и да арестуват екипажа му. След това хората на Минчен изхвърлиха товара опиум през борда и именно този факт завъртя колелото на войната.
С подобна безславна репутация Хари Паркс нито се харесваше, нито се ползваше с доверието на мандаринските бюрократи и в резултат те с огромно удоволствие се преструваха, че го уважават, като в същото време най-безочливо го очерняха зад затворени врати.
Всеки ден при завръщането си на „Гренада“ лорд Елгин и най-старшите му съветници, сред които и Рандъл Чен, изслушваха внимателно доклада за всички действия и противодействия по време на заседанието. Както се изрази Хари, той и колегата му Томас Уейд белеха мандаринската политика пласт по пласт, сякаш чистят гнил лук.
Единственото, което тревожеше Рандъл Чен, беше местоположението и намеренията на Сенге Ринчен и конницата му. След опита за покушение Рандъл гледаше да не се появява пред хора и прекарваше повечето време в палатковия лагер на британците. По съвет на лорд Елгин не напускаше квартирата си през деня и всяка вечер под прикритието на тъмнината се местеше в друга палатка — решение, което изглеждаше разумно при тези обстоятелства. Към офицерския лагер беше зачислен цял батальон сикхи, които обикаляха денонощно с пушки на рамо и сложени щикове.
Есента бе настъпила и всеки ден около четири следобед валеше дъжд, който се лееше в продължение на повече от два часа и превръщаше лагера в кално тресавище. Пороят бележеше отминаването на поредния ден без никакви реални резултати и търпението на лорд Елгин спрямо мандаринския протокол започваше да се изчерпва.
— Не се нуждаем от Тиендзин, за да продължим напред! — казваше той. — Цин използват това време, за да съберат голяма армия. Трябва да действаме бързо!
Лорд Елгин вероятно бе прав, но Рандъл настойчиво го уговаряше да не подминава Тиендзин, без да са уговорили формалностите около предаването на града и най-вече, без да са разположили съюзнически гарнизон, способен да удържи крепостта в случай на масирана атака. Рандъл се страхуваше, че Сенге Ринчен ще превземе града и ще го превърне в своя база. Ако монголският господар овладееше укрепения град, докато съюзниците пътуваха към Пекин, той с лекота щеше да прекъсне снабдителните им линии с крайбрежието и армията на лорд Елгин щеше да остане без храна и муниции.
За лорд Елгин това беше досаден период — по цял ден седеше в каютата си на борда на „Гренада“, пиеше скоч, четеше Байрон и чакаше дипломатите да си свършат работата. Поезията изобщо не успяваше да успокои емоциите му. Той отчаяно искаше да заобиколи с останалите си части Тиендзин и да продължи право към Тунджоу. И всеки ден Рандъл го уговаряше да не го прави.
— Може да се окаже капан — казваше му той. — Няма да разполагаме с достатъчно хора да поддържаме снабдителните линии, ако Тиендзин бъде превзет от противника. Трябва да се доверите на преценката ми.