Но в действителност Рандъл играеше на сляпо. Нямаше абсолютно никаква представа къде се намира Сенге Ринчен и дали Тиендзин е част от плановете му.
Щабквартирата на Сенге Ринчен
40 км северно от Тиендзин. Китай
Монголският господар стоеше до изхода на обшитата си с коприна бойна шатра и се взираше в пороя. Следобедното небе бе тъмносиво и от него вече повече от час се лееше дъжд. Дебелият слой купести облаци над лагера му бе струпан покрай планините Йеншан от прохладните сибирски ветрове. Облаците нямаше къде да продължат и изсипваха милиони литри вода в опит да се издигнат по-високо и да преодолеят преградата.
— Защо съюзниците не подминават Тиендзин? — гневно попита Ринчен. Той се обърна и изгледа шестимата си мандарински генерали. — Чакат вече десет дни след превземането на крепостите Дагу. Това е абсолютно нетипично за британците.
— Може би защото са страхливци, господарю? — предположи генерал Му.
— Грешка! — изкрещя му Ринчен. — Глупак такъв! Те знаят, че чакаме зад планините да ги хванем в капан! Това е единствената възможна причина да показват такава сдържаност. Пътят към Пекин изглежда открит, сякаш градът е самотно дете пред глутница вълци… и въпреки това те не атакуват.
Генералите носеха обичайните военни одежди на императорския двор, всеки с мандарински квадрат на гърдите и гърба. Изящно бродираното животно в квадрата отбелязваше военния чин: чиновете бяха общо девет. Генерал Му носеше чилин3, който го открояваше като най-старши. Следващият по ранг генерал на Ринчен носеше изображение на лъв. Останалите четирима бяха представени от леопард, тигър, черна мечка и пантера.
— Трябва да имат шпионин в редиците ни — настоя генералът с леопарда.
— Не може да имат никакъв шпионин — отвърна генерал Му. — Откакто пристигнахме, всеки отделен човек е проверен. Лично се погрижих.
Потънал в мисли, Ринчен усука мустак около пръста си. Дъждът продължаваше да барабани яростно по покрива на шатрата. Монголският господар бавно се върна при златния си стол и седна тежко. Реши, че неочакваната сдържаност на британците означава, че синеокият продължава да ги води. Убийците явно се бяха провалили със задачата си.
Мисълта тъкмо се избистри в ума му, когато в шатрата влязоха трима души, целите вир-вода. По средата стоеше кльощав човек в парцаливите сиви дрехи на кули. Съдейки по външния му вид, вече бе понесъл доста бой и не се беше хранил от дни. От двете му страни гордо стояха офицери от Черния флаг на хоркините — личните телохранители на Ринчен.
— Молим за аудиенция, господарю — каза лейтенант Лин и грубо блъсна пленника да падне на колене пред Ринчен.
Монголският господар посочи към генералите.
— Вън.
Мандарините забиха погледи в земята и набързо се ометоха.
— Нека позная — каза Ринчен и се усмихна едва-едва. — Синеокият е мъртъв?
Последва мълчание и усмивката му бързо се смени с намръщена физиономия.
— Ако не е, тогава защо ти си жив, убиецо?
Лоу У се просна на пода, демонстрирайки пълно подчинение.
— Имам важна новина — промърмори той с дрезгав от изтощението и побоите глас. — Синеокият е майстор по кунгфу, несъмнено от Шаолин. Беше нападнат от трима от нашите, на открито. Атакуваха го с мачете, при това изненадващо. И въпреки това синеокият ги изби със смъртоносно майсторство, без да е въоръжен. Никога досега не бях виждал подобни способности.
Ринчен значително се успокои. Това беше информация, която си заслужаваше да научи.
— Как ни намери? — попита той.
— Скитах из планините три дни и те търсих, принце. Направих всичко по силите си да избягвам британските и френските варвари. Навсякъде са. Крих се в канавки, в калта и в полята. Мислех си, че съм спасен… и тогава те ми сториха това. — Лоу У беше толкова зле пребит, че лявото му око беше подуто и затворено, а повечето от предните му зъби ги нямаше. — Твоите хора ме пребиха, господарю. Казах им, че трябва да се срещна с теб. Че съм на мисия, която ти самият…
— Млък! — рязко му заповяда Ринчен.
Сякаш по даден знак, лейтенант Лин срита Лоу У отстрани в ребрата и му изкара въздуха.
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — остро попита Ринчен.