Лоу У хриптеше лошо и отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.
— Когато… хората ни… нападнаха синеокия… първата му мисъл бе защитата на дебелия дявол, Елгин.
Гърдите му продължаваха да свирят, но Лоу У правеше всичко по силите си да се владее. Всяка нарочна демонстрация на слабост пред монгол със сигурност щеше да доведе до още тормоз.
Сенге Ринчен усука мустак около пръста си, без да откъсва поглед от проснатия в краката му убиец.
— Заповедта ти беше да убиеш синеокия, а не да водиш варварите в лагера ми. — Ринчен погледна към лейтенант Лин. — Проследен ли е?
— Не, господарю — отвърна онзи.
— Сам не бих могъл да убия синеокия — каза останалият без дъх Лоу У. — Дори да ми беше на прицел и да имах повече от хиляда стрели. Прекалено е умел. Пък и рискувах живота си, за да ти докладвам, господарю. Моля те, покажи милост.
— Как го наричат варварите? — попита Ринчен. — Какво е името на синеокия?
— Наричат го Рандъл Чен — отвърна Лоу У.
Ринчен запомни името.
— Той ли контролира армията на варварите?
— Да, господарю. Той ръководи действията на ордите червени дяволи.
— Какви са плановете им? — попита Ринчен. — Говорят ли за заобикаляне на Тиендзин?
— Нека помисля… — отвърна Лоу У. Знаеше, че информацията, която ще даде, е единственото, което може да го запази жив. — Може би малко сън — задъхано рече той. — И храна. Така ще си спомня по-добре.
— На кого си разказвал за синеокия и уменията му?
— Само на теб, господарю.
Ринчен повика с показалец лейтенант Лин. Телохранителят му се наведе към него.
— Изкарай този мръсен убиец навън и му отрежи главата — прошепна му Ринчен. — Не искам вонящата му кръв върху килима си. Направи го бързо. Тук няма място за неговия вид страх.
Лейтенант Лин кимна и отстъпи назад.
— Убиецо, твоите сведения са ценни — каза Ринчен, като стана от стола си и му отдаде чест. — Правилно постъпи, като дойде тук. Хората ми ще се погрижат за теб. А сега върви.
Двамата телохранители вдигнаха пребития Лоу У и го изведоха навън. Ринчен отново седна на стола си и се замисли върху наученото. Изглежда синеокият наистина беше толкова силен, колкото подозираше. Владееше изкуството на Шаолин, което означаваше, че разбира от ръкопашен бой, но това не обясняваше невероятния му поглед върху хода на войната. Съдейки по онова, което Ринчен беше видял дотук, предателят сякаш беше съветван от самия Сун Дзъ. Откъде се беше появил така ненадейно човек от подобен калибър? И как синеокият беше спечелил до такава степен доверието на червените дяволи? Омразата на Елгин към Цин и народа им беше всеизвестна. Синеокият явно беше и коварен дипломат, щом е преодолял тези предразсъдъци и все още е жив.
„Иска трона на Цин за себе си!“ — внезапно реши Ринчен.
Това беше единствената достойна награда за подобен човек.
Явно Ринчен и синеокият имаха повече общи неща помежду си, отколкото си беше представял. И двамата се стремяха към едно и също.
На фона на барабанящия дъжд кавалерийската сабя на Лин се спусна върху врата на Лоу У и отряза главата от раменете му. Вътре в шатрата Ринчен чу как кратуната на убиеца тупва на мократа земя, последвана миг по-късно от плясъка на тялото в калта.
Битката вече е за Средното царство, реши Ринчен. Битка между двама достойни войни с една и съща цел — контрол над империята Цин и безкрайните й богатства, сред които и императрица Цъ Си и нейните прелести.
Пулсът на Ринчен се ускори. Тази битка си заслужаваше и сърцето му се изпълни с радост, че има срещу себе си противник с подобни умения. Монголският господар Чингис хан умрял, съжалявайки само за едно — че никога не е срещнал воин, който да му бъде равен по решимост и способности. Явно съдбата на Сенге Ринчен беше различна. Неговият благороден противник пълнеше дробовете си с въздух на няма и петдесет километра от това място. Това беше всичко, за което Ринчен бе мечтал някога.
— Мандарините да се върнат тук! — изрева той.
Беше абсолютно задължително татарската армия да е готова, когато дойде време да нанесе удар. Числеността им дотук възлизаше на 10000 конници и два пъти повече пехота и помощни войски. Цъ Си и военният съвет засега изпълняваха своята част от уговорката, осигурявайки хора и припаси. И ако нещата продължаваха така, през следващата седмица числеността им щеше да се увеличи с още 20000 души. Когато това станеше, Ринчен щеше да е готов. Татарите щяха да са повече от достоен противник на жалката шайка съюзни войници, особено когато снабдителните им линии бяха разтеглени чак до крепостите Дагу.