— Тъканта на съдбата е много сложна — добави професорът, който изведнъж беше станал непривично сериозен. — Ще знаеш как да постъпиш, когато моментът е подходящ.
— Той е абсолютно прав — продължи Уилсън. — Не можеш да контролираш резултатите, Рандъл. Можеш единствено да им позволиш да се случат. Бартън вярваше в това, а той беше прав за всичко останало.
17.
Калифорния, Америка
„Ентърпрайз Корпорейшън“
Сграда Меркурий, етаж 2
28 юни 2084 г.
13:59 ч. местно време
56 дни преди началото на мисия Ездра
Още преди да види персоналния транспортьор, изправен насред кабинета му, Уилсън усети странното и осезателно присъствие, излъчващо се отвътре. Доколкото знаеше, единственият, който използваше червен „Сегуей ПТ“ в „Ентърпрайз Корпорейшън“ беше самият Г. М. и това само засили трепета му, докато влизаше.
Столът зад бюрото беше обърнат с гръб към него, но Уилсън беше сигурен кой седи в него.
— Радвам се да ви видя, Г. М. — каза той.
Старецът бавно завъртя бежовия кожен стол с помощта на бастуна си от слонова кост.
— При нормални обстоятелства щях да ви извикам да дойдете при мен — отвърна той. — Моят кабинет е доста по-приятен от този. — Около Г. М. винаги витаеше атмосфера на арогантност, но това можеше да се очаква. — Предполагам, че сте изненадан от посещението ми?
Уилсън се усмихна.
— Светът се променя, Г. М. Вече нищо не ме изненадва така, както навремето.
Той се завъртя в кръг, очаквайки да открие Джаспър да се спотайва в някой ъгъл, но президента на „Ентърпрайз Корпорейшън“ го нямаше никакъв. Виж, това определено беше изненада.
— Къде е сянката ви? — попита Уилсън. За първи път виждаше Г. М. без компанията на внука му.
— Джаспър има важни дела, за които трябва да се погрижи — отвърна Г. М. Той внимателно разгледа двудневната четина на Уилсън и по-дългата му от обичайното коса. — Интересна гледка представлявате.
— Опитвам се да се правя на небрежен — отвърна Уилсън. — Така този нелеп костюм не изглежда толкова официално. Е, нека позная. Джаспър позира за портрет, който ще окачи в кафенето или ще прати по пощата на служителите за Коледа.
— Никога не сте харесвали особено Джаспър — замислено рече Г. М.
Председателят беше облечен в безупречен тъмносив костюм на „Бриони“ на тънки райета. Вратовръзката му беше кремава, както и триъгълната кърпичка, стърчаща от джоба на гърдите. Черните му обувки с връзки като че ли бяха от крокодилска или змийска кожа, трудно беше да се определи със сигурност.
— Много съм придирчив относно компанията си — отвърна Уилсън.
— Той е много могъщ човек. И работата му не е състезание по популярност.
— Предполагам, че да е популярен не му е особен приоритет.
Г. М. заговори по-тихо:
— Господин Даулинг, пределно ясно ми е, че вече повече от година се опитвате да ме накарате да ви изхвърля от Меркуриевия екип. Не е нужно да ме провокирате повече. Единствената причина да сте тук е клаузата за Надзирателя в договора ви и както се разбрахме, след края на тази мисия ще можете да си вървите с всичките си пари.
— Направо не мога да дочакам този ден.
Г. М. изглеждаше още по-блед и съсухрен, отколкото на сцената по време на срещата на тримесечието преди седмица. Може би се дължеше на осветлението, но Уилсън усещаше, че здравето на стареца се е влошило още повече. Лицето му беше отслабнало и кожата на врата и ръцете му изглеждаше прозрачна като оризова хартия. Бялото на очите му бе леко жълтеникаво, което бе необичайно, имайки предвид кръвопреливанията. Въпреки това Уилсън беше нервен и нащрек, когато се намираше в присъствието на стареца. Нещо дълбоко в него му подсказваше, че всеки момент може да започне касапница… или да се случи чудо. От Г. М. струеше осезаема, почти хаотична енергия. Уилсън бе изучавал хората през целия си живот и бе стигнал до заключението, че Г. М. е особена порода. Не парите, властта или дрехите бяха причина да изпъква. А самият той с тази негова странна енергия — и тези разбиращи лешникови очи, изпълнени с амбиция, съсредоточаване и несъмнена страст към живота.