— Може и да е така, но ако не беше моят специалист по акупунктура, още преди двайсет години щях да престана да правя секс — отвърна Г. М. — Те определено знаят какво правят.
Уилсън се ухили.
— Желая ви да правите секс и след още сто и двайсет години.
— Много хубаво би било.
По очите на Г. М. си личеше, че това няма да го бъде. Затова Уилсън зачака той да поведе разговора, за да разбере защо най-могъщият човек на света се е появил най-неочаквано в кабинета му, при това без антуража си. В продължение на една напрегната минута двамата се взираха един в друг, като всеки очакваше другият да заговори пръв.
Положението ставаше все по-неловко и накрая Уилсън се предаде.
— Трябва да ми кажете защо сте тук.
— Нуждая се от помощта ви — беше отговорът. Г. М. почука с палец дръжката от слонова кост на бастуна си, оформена като нагазило в плитка вода фламинго с високо вдигната глава. — Реших да остана до края на годината поради една-единствена причина — да съм сигурен, че мисия Ездра ще бъде изпълнена.
— Радвам се да го чуя, но защо е нужно да идвате при мен? Ездра е мисия на Дейвин и Андре. Аз съм просто помощник.
— Те са учени, господин Даулинг. Те ще се погрижат системите да работят правилно. Онова, което интересува мен, е успехът.
— Рандъл Чен е вашият Надзирател — каза Уилсън с цялата увереност, която се осмеляваше да покаже. — Мисля, че ще се справи много добре.
— В това има повече, отколкото изглежда на пръв поглед — каза Г. М.
Уилсън искаше да пусне някаква шега, за да намали напрежението, но не посмя.
— И какво точно означава това?
— Мога ли да ви имам доверие? — попита Г. М.
— Нямам достъп до най-секретна информация, ако това имате предвид. Но нека ви кажа какво видях. Отначало и вие, и Джаспър се противопоставяхте на мисия Ездра. Смятахте, че пътуването във времето излага вас и „Ентърпрайз Корпорейшън“ на опасност. След това, за изумление на всички, се съгласихте в крайна сметка да й дадете зелена светлина. Съдейки по физиономията на Джаспър тогава, той не е имал друг избор, освен да се съгласи. Какво ми казва това? Според онова, което ми е известно за вас, социалната ви съвест не е сред най-силните ви мотиватори. Направили сте си труда да проучите бележките на мисията и нещо е при влякло вниманието ви. Изобщо не се съмнявам в това.
Старецът се усмихна за първи път от началото на срещата.
— Разбирам защо Бартън ви харесваше.
— Защо подкрепяте мисията? — попита Уилсън.
Г. М. помълча известно време.
— Аз умирам, господин Даулинг — рече накрая той. — Лекарите твърдят, че в най-добрия случай ми остават по-малко от шест месеца. Имам рядко заболяване на кръвта, което е нелечимо. Дори акупунктуристът вчера ми каза, че никой не живее вечно.
— Съжалявам — отвърна Уилсън. — Лоша новина.
— Не съм човек, който обича да губи — направо каза Г. М. — Собствената ми смъртност обаче изглежда като игра, която не съм в състояние да спечеля. Или така си мислех, докато не прочетох текста на мисията.
Уилсън се разсмя, преди да успее да се овладее.
— Тези мисии са съвсем истински, Г. М. Не… има и нещо друго. Те контролират самото функциониране на планетата. Видях го със собствените си очи. Честотата на Шуман беше нещо реално и хора умряха заради нея. Нямам представа какви са намеренията ви, но ви съветвам да забравите за онова, което сте намислили, да оставите нещата такива, каквито са, и да отдадете цялата си енергия за успеха само на тази мисия.
— Не мога да го направя — отвърна Г. М. — Залогът е прекалено голям… животът ми. — Старецът погледна Уилсън с тъжни очи. — Когато мисията завърши, искам Рандъл Чен да ми донесе нещо от миналото. Задачата е съвсем проста.
— Какво е това нещо?
— Стъкленица с течност, нищо повече.
— Каква течност?
— Еликсирът на живота.
По гърба на Уилсън пробягаха тръпки.
— Откъде идва той?
Г. М. не беше готов да издаде така лесно тази ключова информация. Определено се нуждаеше от гаранции за сътрудничество, преди да направи следващата крачка.
— Именно затова трябва да знам дали може да ви се има доверие.