За щастие винаги имаше достатъчно свободна работна ръка. Работниците долу на улицата носеха захабени и изпъстрени с тъмни петна палта и панталони. Също като земеделците от плантацията, която бе напуснал преди няколко седмици, и тези имаха обезверен, потиснат вид. Други групи скаа вървяха забързано по улиците, подканяни от далечните камбани да заемат работните си места в ковачниците и фабриките. Лутадел изнасяше основно метали — разполагаше със стотици ковачници и леярни. От друга страна, близостта на реката осигуряваше движеща сила за многобройните мелници — едни за ковачници, други за брашно и за обработка на платове.
Работниците долу продължаваха да се трудят. Келсайър им обърна гръб и се загледа в далечината, към градския център, където подобно на масивно многогърбо насекомо се издигаше дворецът на лорд Владетеля. Кредик Шау, Хълмът на хилядите кули. Дворецът бе няколко пъти по-голям от най-високата благородническа Цитадела и без съмнение бе най-импозантната постройка в града.
Започна нов саждопад и черните снежинки заподскачаха игриво пред погледа на Келсайър, покриваха пътища и сгради. „Напоследък доста често вали — помисли си той, доволен от възможността да придърпа качулката напред. — Саждивите кратери пак са се активизирали“.
Малко вероятно бе да го разпознаят в Лутадел — бяха изминали три години от предишното му залавяне. И въпреки това с качулката се чувстваше по-уверено. Ако всичко минеше добре, щеше да дойде време, когато не би имал нищо против да го виждат и разпознават. Засега обаче анонимността бе за предпочитане.
Най-сетне към стената се доближи неясен силует. Мъжът, казваше се Доксон, бе по-нисък от Келсайър и имаше квадратно лице, сякаш изсечено специално за набитото му тяло. Беше загърнат в безлично кафяво наметало с качулка, покриваща черната му коса, и носеше същата къса проскубана брада, която си бе пуснал още преди двайсетина години — веднага щом по страните му набодоха първите рехави косъмчета.
И той, подобно на Келсайър, носеше отдолу благороднически дрехи: шарена жилетка, тъмен сюртук и панталони и тънко наметало срещу саждите. Дрехите не бяха скъпи, но с аристократична кройка, сочеща принадлежността им към средната лутаделска класа. Повечето благородници не бяха достатъчно богати, за да се числят към някоя Голяма къща, но пък в Последната империя аристократизмът невинаги се измерваше само с пари. Съществуваха и други понятия като потекло и фамилна история, а лорд Владетеля беше безсмъртен и несъмнено все още помнеше хората, които го бяха подкрепили през първите години от управлението му. Наследниците на тези хора, независимо дали бяха богати, или бедни, винаги щяха да се радват на неговото благоволение.
Освен това подобни одежди предпазваха от опасността градските патрули да задават неудобни въпроси. В случая с Келсайър и Доксон, разбира се, дрехите бяха фалшиво прикритие. Нито един от двамата не беше благородник, макар че Келсайър имаше смесена кръв. В много случаи обаче това бе дори по-лошо, отколкото да си обикновен скаа.
Доксон го подмина небрежно, но после спря и опря яките си ръце на една близка бойница.
— Доста закъсня, Кел.
— Реших да се отбия до няколко плантации на север.
— О? — възкликна Доксон. — Дали пък нямаш нещо общо със смъртта на лорд Трестинг?
Келсайър се усмихна.
— Би могло да се каже.
— Кончината му предизвика голям отглас сред местното благородничество.
— Такава беше и моята идея — призна Келсайър. — Макар че, честно казано, не планирах да се стига до толкова драматична развръзка. Стана случайно.
Доксон повдигна вежди.
— Как по-точно „случайно“ убиваш един благородник в собственото му имение?
— С нож в гърдите — отвърна безгрижно Келсайър. — Или, по-точно, с два ножа в гърдите — винаги е добре да се застраховаш.
Доксон завъртя очи.
— Смъртта му не е кой знае каква загуба, Докс — продължи Келсайър. — Дори сред благородниците Трестинг имаше репутацията на жесток човек.
— Не ми пука за Трестинг — отвърна Доксон. — Просто се чудех колко трябва да съм изкукал, за да се съглася пак да работя с теб. Нападение над провинциален благородник, заобиколен от собствената му охрана… Честно, Кел, бях забравил какви безразсъдства си склонен да вършиш.
— Безразсъдства? — попита Келсайър и се разсмя. — Това не беше безразсъдство, по-скоро лека диверсия. Да знаеш само какви неща съм намислил!
Доксон го погледна втренчено, после се разсмя.
— В името на лорд Владетеля, Кел, радвам се, че пак си тук. Последните няколко години бяха доста скучни.
— Това ще го поправим — обеща Келсайър и си пое дълбоко въздух. Саждите продължаваха да се сипят. Уличните чистачи отново се бяха заловили за работа. Наблизо премина градски патрул и поздрави двамата с леко кимване. Те изчакаха в мълчание, докато войниците се отдалечат.