— И аз се радвам, че се върнах — заговори Келсайър. — Има някакъв уют в Лутадел — въпреки потискащия вид на тази каменна дупка. Организира ли срещата?
Доксон кимна.
— Можем да започнем още тази вечер. Как влезе, между другото? Имам свои хора, които наблюдават портата.
— А? Уф, промъкнах се през нощта.
— Но как… — Доксон се сепна. — Хубаво де. Май ще трябва да свиквам.
Келсайър сви рамене.
— Не виждам защо. Винаги си работил с Мъгливи.
— Да, но сега е различно. — Доксон вдигна ръка, за да изпревари възраженията му. — Не шикалкавя, Кел. Просто ми трябва време, за да привикна.
— Добре де. Кой ще дойде довечера?
— Ами, Бриз и Хам със сигурност. Ужасно се заинтересуваха от тази твоя тайнствена работа — да не говорим, че ми се сърдят, задето не искам да им кажа какво си правил през изминалите няколко години.
— Това е добре — рече усмихнато Келсайър. — Нека се чудят. Ами Трап?
Доксон поклати глава.
— Трап е мъртъв. Преди няколко месеца Министерството най-сетне го спипа. Дори не си направиха труда да го пращат в Ямите — обезглавиха го на място.
Келсайър затвори очи и въздъхна. Изглежда, Стоманеното министерство в края на краищата слагаше ръка на всеки. Понякога му се струваше, че целта на живота на един тръгнал срещу властта скаа не е да оцелее, а да подбере подходящия момент, в който да умре.
— Оставаме без Задимител — проговори най-сетне Келсайър и отвори очи. — Имаш ли някакви предложения?
— Ръди — рече Доксон.
Келсайър поклати глава.
— Не. Той е добър Задимител, но не става като човек.
Доксон се засмя.
— Не става дори за група крадци… Кел, едва сега осъзнах колко ми е липсвала работата с теб. Добре, кой тогава?
Келсайър се замисли.
— Клъбс все още ли държи онова дюкянче?
— Доколкото знам — отвърна бавно Доксон.
— Казват, че е един от най-добрите Задимители в града.
— Така казват — потвърди Доксон. — Но не мислиш ли, че и с него се работи трудно?
— Не е чак толкова непоносим — отвърна Келсайър. — Особено като му свикнеш. Освен това мисля, че тази работа ще го привлече.
— Ами добре. — Доксон повдигна рамене. — Ще го поканя. Ако не се лъжа, един от роднините му е Калаено око. Искаш ли да поканя и него?
— Добра идея.
— Хубаво. Остава само Йеден. Стига все още да го интересува…
— Той ще дойде — заяви Келсайър.
— Дано — отвърна Доксон. — Нали той ще ни плаща.
Келсайър кимна, после се намръщи.
— Забрави Марш.
Доксон повдигна рамене.
— Предупредих те. Брат ти никога не е одобрявал нашите методи и сега… е, познаваш Марш. Не желае да има нищо общо с Йеден и бунтовниците, камо ли с престъпна пасмина като нас. Май ще трябва да намерим някой друг, който да проникне при принудителите.
— Не — отсече Келсайър. — Той ще го направи. Ще се наложи да се отбия, за да го убедя.
— Щом настояваш. — Доксон млъкна и двамата се загледаха към почернелия град. След известно време Доксон поклати глава. — Безумие е, нали?
— Но пък е приятно — засмя се Келсайър.
— Направо фантастично — изхъмка Доксон.
— Ще е работа като никоя друга — продължи Келсайър, загледан на север — над града, към зловещата сграда в центъра.
Доксон се отдръпна от стената.
— Остават ни няколко часа до срещата. Искам да ти покажа нещо. Мисля, че ще имаме време — ако побързаме.
Келсайър го погледна с любопитство.
— Какво пък, и без това смятах да отида да подразня егото на брат си. Но…
— Мисля, че си заслужава — увери го Доксон.
Вин седеше в един от ъглите на голямата стая на тайната квартира. Както винаги се придържаше към сенките — колкото по-незабележима беше, толкова повече я игнорираха другите. Не можеше да си позволи да хаби Късмета, за да държи настрана мъжките ръце. Времето едва й бе стигнало да възстанови използваното преди няколко дни на срещата с принудителя.
По масите цареше обичайната суматоха: едни играеха на зарове, други обсъждаха текущи дребни задачи. Димът от десетина лули се събираше под тавана — стените бяха потъмнели от годините подобно третиране. Подът бе нашарен с петна от сажди. Като повечето шайки, бандата на Кеймън не се славеше с хигиенни навици. В дъното на стаята имаше врата и зад нея започваше вита каменна стълба, водеща до фалшив отточен канал на съседната улица. Това помещение, като много други подобни скривалища в имперската столица Лутадел, официално не съществуваше.
Силен смях изригна в другия край на стаята, където в компанията на половин дузина съратници седеше Кеймън. Целия следобед се развличаха с бира и пиперливи истории. Масата на Кеймън бе разположена до бара, защото доста скъпите напитки бяха още един начин главатарят да експлоатира тези, които работеха за него. Лутаделските престъпници бързо възприемаха уроците на благородничеството.