Вин полагаше максимални усилия да остане незабелязана. Преди половин година едва ли би повярвала, че животът й ще стане дори по-лош без Рийн. Но въпреки грубия си нрав брат й поне не позволяваше на другите членове на шайката да й посягат. По правило в бандите имаше съвсем малко жени и тези, които се обвързваха с подземния свят, бързо свършваха като курви. Рийн често й повтаряше, че едно момиче трябва да е силно — по-силно от мъжете, — ако иска да оцелее.
„Да не мислиш, че главатарите ще те защитят? — повтаряше й. — Дори аз не искам да работя с теб, макар че съм ти брат“.
Гърбът още я болеше — предния ден Кеймън я бе нашибал с камшика. Ризата й беше изцапана с кръв, а не можеше да си позволи да си купи друга. Кеймън непрекъснато й намаляваше заплатата, за да покрие дълговете на Рийн.
„Но аз съм силна“ — помисли си тя.
Повратите на живота. Вече не я болеше толкова от боя — благодарение на системното малтретиране от страна на Рийн, изглежда, бе привикнала, а същевременно се беше научила как да изглежда жалка и прекършена. В известен смисъл боят имаше обратен ефект. Раните и синините заздравяваха, но след всяко поредно бичуване Вин неизменно ставаше по-твърда. По-силна.
Кеймън се надигна, бръкна в джобчето на жилетката си и извади златния си часовник. Кимна на един от съратниците си, после огледа помещението, търсеше… нея.
Очите му се втренчиха във Вин.
— Време е.
Тя се намръщи. „Време за какво?“
Финансовият отдел на Министерството беше импозантна сграда, но от друга страна, всичко, свързано със Стоманеното министерство, изглеждаше импозантно.
На фасадата на високата масивна сграда имаше огромен прозорец, но стъклото беше потъмнено. Две големи знамена висяха отстрани на прозореца — покрити със саждиви петна червени флагове във възхвала на лорд Владетеля.
Кеймън огледа сградата с преценяващ поглед. Вин почти долавяше безпокойствието му. Финансовият отдел едва ли беше най-страховитата структура на Министерството — Отделът за инквизиции и дори Ортодоксалният отдел имаха много по-зловеща репутация. Но да влезеш доброволно в който и да било Министерски отдел… да се оставиш във властта на принудителите… подобно решение изискваше внимателно обмисляне.
Кеймън пое дъх с пълни гърди и закрачи напред, като потропваше с фехтоваческото бастунче на всяка стъпка. Беше облякъл благородническия костюм, следваха го половин дузина членове на шайката — включително и Вин, — които изпълняваха ролята на „слуги“.
Вин последва Кеймън нагоре по стъпалата и спря, докато друг член на бандата се втурна напред, за да отвори вратата на своя „господар“. От шестимата участници, изглежда, само Вин бе посветена в плана на Кеймън. Колкото и да бе странно, дори подозрително, Терън — който трябваше да е партньор на Кеймън в операцията — не беше с тях.
Влязоха. През прозореца се процеждаше трепкаща пурпурна светлина, изпъстрена със синкави нишки. Зад бюрото в дъното на коридора седеше принудител със среден ранг, ако се съдеше по татуировките около очите.
Кеймън го приближи, като потропваше с бастунчето по килима.
— Аз съм лорд Джедуи.
„Какво правиш, Кеймън? — запита се мислено Вин. — Нали ти настояваше пред Терън, че не бива да се срещаш с прелан Лейрд в неговата канцелария. А ето, че дойде тук“.
Принудителят кимна и си отбеляза нещо в книгата. След това махна с ръка.
— Можете да вземете само един придружител с вас в чакалнята. Другите ще останат тук.
Кеймън изсумтя недоволно, за да покаже какво мисли за това ограничение. Принудителят обаче дори не вдигна поглед от книгата. Кеймън се подвоуми за миг и Вин не можа да прецени дали наистина е ядосан, или само се преструва на недоволен благородник. Накрая той я посочи с пръст и нареди:
— Ела.
Обърна се и се отправи към посочената врата.
Стаята беше обзаведена пищно, с плюшени мебели, на които вече се бяха настанили неколцина благородници с изражения на досадно очакване. Кеймън избра едно кресло и се отпусна в него, след това посочи масата с вино и сладкиши. Вин послушно му донесе чаша вино и чиния с храна. Устата й се наля със слюнки.
Кеймън се нахвърли лакомо върху сладкишите, мляскаше доволно.
„Нервен е. Никога не съм го виждала толкова нервен“.
— Влезем ли, ще мълчиш — изръмжа той между две хапки.