— Предполагам, че прелан Лейрд ви е запознал с подробностите по моето предложение? — попита Кеймън.
— Да, но бих предпочел да чуя аргументите ви лично. Направете ми тази услуга.
Вин се намръщи. Стоеше близо до вратата и все още се чудеше дали да не побегне.
— Е? — подкани го Ариев.
— Ваша милост, ние имаме нужда от този договор — почна Кеймън. — Без него няма да сме в състояние да поддържаме нашите транспортни услуги. Договорът ще ни осигури така нужния период на стабилност — възможност да държим на вода нашите ладии, докато търсим други клиенти.
Ариев го разглеждаше замислено.
— Предполагам, че можете да се справите и по-добре от това, лорд Джедуи. Лейрд твърдеше, че сте много настоятелен човек — искам да убедите и мен, че заслужавате нашата подкрепа.
Вин се приготви за Късмета. Би могла да накара Ариев да стане по-податлив на убеждение… но нещо я възпираше. В цялата тази ситуация имаше нещо нередно.
— Ваша милост, ние сме най-добрият ви избор — продължи Кеймън. — Боите се, че моята къща може да рухне от финансов крах? Добре, дори това да стане, какво ще изгубите? В най-лошия случай моите ладии ще бъдат спрени от движение и тогава ще намерите други търговци, които да ви обслужат. Но от друга страна, ако покровителството ви се окаже достатъчно да се задържим на повърхността, ще си осигурите изгоден и дълготраен договор.
— Ясно — подхвърли нехайно Ариев. — Но защо Министерството? Защо не потърсите сделка с някой друг? Със сигурност съществуват и други възможности за вашите лодки — има хора, които ще подскочат от радост при подобни цени.
Кеймън се намръщи.
— Не става въпрос за пари, ваша милост, а за победа. За проява на увереност — от това, че сме спечелили договор с Министерството. Щом вие ни се доверите, ще ни се доверят и други. Нуждаем се от вашата подкрепа. — Кеймън бе плувнал в пот. Вероятно вече съжаляваше, че е поел този риск. Дали не ги бяха предали? Дали зад тази странна среща не стоеше Терън?
Принудителят чакаше търпеливо. Вин не се съмняваше, че е по силите му да ги унищожи. Дори само да заподозреше измама, веднага щеше да ги предаде на Инквизиторския отдел. Не един благородник, влязъл в сградата на Инквизицията, бе изчезвал безследно.
Тя стисна зъби, пресегна се и използва Късмета върху принудителя, за да разсее подозренията му.
Ариев се усмихна и внезапно заяви:
— Какво пък, мисля, че ме убедихте.
Кеймън въздъхна облекчено.
Ариев продължи:
— В последното си писмо споменавате, че се нуждаете от три хиляди боксинга в аванс, за да подновите снаряжението си и да възстановите транспортните операции. Обърнете се към писаря в приемното и той ще оформи нужните документи, за да получите парите. — Принудителят взе някакви документи, подпечата ги и ги подаде на Кеймън. — Вашият договор.
Кеймън се усмихна лъчезарно.
— Знаех си, че посещението ми в Министерството ще е от полза — заяви, докато вземаше договора. Изправи се, кимна почтително на принудителя, после даде знак на Вин да му отвори вратата.
Тя натисна дръжката. „Нещо не е наред. Нещо изобщо не е наред“. Изчака, докато Кеймън излизаше, обърна се и погледна принудителя. Той все още се усмихваше.
Щастливият принудител винаги е лош знак.
Но никой не ги спря, докато минаваха през чакалнята с останалите благородници. Кеймън отнесе договора на съответния писар и през това време също не се появиха войници, за да ги арестуват. Писарят извади малко ковчеже, пълно с монети, и го подаде с безразличие на Кеймън.
След което напуснаха сградата безпрепятствено и Кеймън с нескрито облекчение повика останалите членове на групата. Никакви тревожни викове. Никакво тропане на войнишки ботуши. Бяха свободни. Кеймън бе успял да измами Министерството — и Терън също.
Поне така изглеждаше.
Келсайър лапна още една курабийка и я схруска с наслада. Дебелият крадец и неговата мършава помощничка излязоха от чакалнята. Принудителят прие следващия просител.
— Е? — попита Доксон. — Какво мислиш?
Келсайър погледна курабийките.
— Бива ги. — Взе си още една. — Министерството винаги се е славело с добър вкус.
Доксон завъртя очи.
— За момичето, Кел.
Келсайър се засмя, нареди четири курабийки на дланта си, после кимна към вратата. Чакалнята на Отдела бе твърде пълна, за да обсъждат подобни деликатни въпроси. Отвън се отби при секретаря и го осведоми, че искат друг час за среща.
Минаха през преддверието тъкмо когато дебелият главатар разговаряше с писаря. Келсайър излезе на улицата, вдигна качулката заради продължаващия саждопад и избра една странична пряка, откъдето можеха да наблюдават входа на Отдела.