Вин си даде сметка, че това е последният й шанс. Дръпна се рязко, с надеждата да се освободи от хватката му, но беше твърде слаба. Лицето й вече подпухваше, усети на устните си вкуса на кръв. Рамото я болеше нетърпимо, също и хълбокът, на който бе паднала. Бе твърде слаба, нямаше и следа от онази вътрешна сила. Болката внезапно нарасна, стана нетърпима… всеобхватна.
Вин погледна с отчаяна надежда към вратата. Беше близо… толкова близо. Още малко и щеше да се измъкне. Съвсем мъничко…
И тогава видя мъжа, застанал мълчаливо на прага. Не го познаваше. Висок, с изпито лице, светлоруса коса и дрехи на благородник, загърнат небрежно в наметало. Вероятно малко над трийсетте. Не носеше шапка, нито фехтоваческо бастунче.
И изглеждаше много, много ядосан.
— Кой си ти бе? — викна Кеймън.
„Как се е промъкнал покрай пазачите?“ — зачуди се Вин, докато се мъчеше да си поеме въздух. Болка. Можеше да се справя с болката. „Дали не са го пратили принудителите?“
Новодошлият я погледна и за миг изражението му се смекчи. После вдигна глава към Кеймън и очите му потъмняха.
Кеймън зяпна, пусна рамото на Вин, отхвърча назад, блъснат от невидима сила, и се свлече на земята.
Възцари се тишина.
„Сега е моментът да изчезна“ — помисли Вин и изпълзя под близката маса. Леговището имаше таен изход, капак на пода до отсрещната стена. Ако успееше да допълзи до него…
Изведнъж я завладя непреодолимо спокойствие. Заля я като огромна вълна и прогони всички останали чувства. Страхът й се стопи като догаряща свещ и дори болката вече не изглеждаше толкова важна.
Тя спря. Питаше се защо изобщо бе трябвало да се безпокои. Изправи се и се обърна към тайния изход. Дишаше тежко, все още замаяна.
„Кеймън се опита да ме убие! — крещеше един глас в нея. — Някой нападна леговището. Трябва да се махна оттук!“ Но чувствата й не вървяха в крак с разума. Изпитваше някаква… ведрост. Безгрижие. И слабо любопитство.
Някой току-що бе използвал Късмета върху нея. По някакъв начин го позна, макар да не й се бе случвало никога. Спря до масата, подпря се с ръка на нея и бавно се обърна. Новодошлият все още стоеше на вратата. Гледаше я внимателно и се усмихваше обезоръжаващо.
„Какво става?“
Непознатият най-сетне пристъпи в стаята. Хората на Кеймън все още седяха край масите. Изглеждаха изненадани, но колкото и да бе странно, доста спокойни.
„Той използва върху тях Късмета. Но… как може да го прави едновременно върху много хора?“ Вин никога не бе успявала да събере Късмет за повече от един кратък опит.
Едва сега, когато новодошлият влезе, тя забеляза зад него втори мъж. Не толкова внушителен. Нисък, с черна рехава брада и къса права коса. И той носеше благороднически дрехи, но неговите не бяха толкова фини.
Кеймън изстена, седна, хвана се за главата и погледна влезлите.
— Господарю Доксон! Уф… брей, каква изненада!
— Тъй де — потвърди по-ниският мъж, когото бяха нарекли Доксон. Вин се намръщи — имаше нещо странно познато в тези двамата. Беше ги виждала.
„Финансовият отдел. Бяха в чакалнята“.
Кеймън се изправи, втренчи се в русолявия непознат, после сведе поглед към покритите му със странни преплетени белези ръце и прошепна:
— В името на лорд Владетеля… Оцелелият от Хатсин!
Вин сбърчи вежди. Трябваше ли да е чувала за този човек? Раните все още я боляха, въпреки странното спокойствие, което изпитваше, и малко й се виеше свят. Тя се подпря по-здраво на масата, но не посмя да седне.
Който и да беше новодошлият, Кеймън очевидно го смяташе за важен човек.
— О, господарю Келсайър! — запелтечи той. — Това е необикновена чест!
Новодошлият — Келсайър — поклати глава.
— Знаеш ли, не държа да чуя мнението ти.
Кеймън извика от болка, залитна назад и рухна на пода, ударен пак от невидима сила. Келсайър дори не помръдна.
Този път Кеймън си взе поука и замълча. Келсайър огледа стаята.
— Останалите знаят ли кой съм?
Мнозина от присъстващите кимнаха.
— Добре. Дойдох в леговището ви, приятели, защото сте ми много задължени.
В стаята се възцари мълчание, чуваха се само стенанията на Кеймън. Най-сетне главатарят намери сили да заговори:
— Ние ли… господарю Келсайър?
— Тъкмо вие. Виждате ли, двамата с господаря Доксон току-що ви спасихме живота. Вашият доста некомпетентен главатар напусна Финансовия отдел на Министерството преди около час и се върна право в тайната ви квартира. Беше проследен от двама съгледвачи на Министерството, един архипрелан и… един Стоманен инквизитор.
Никой не посмя да заговори.
„О, Боже!“ — помисли си Вин. Значи беше права, само дето не бе реагирала достатъчно бързо. Но щом бяха пратили инквизитор…