— Справих се с инквизитора — добави Келсайър и млъкна, за да ги остави да осмислят чутото. Що за човек би могъл да твърди така нехайно, че се е „справил“ с един инквизитор? Говореше се, че тези същества били безсмъртни, че можели да надзъртат в душата на човек, че били несравними в боя.
— И сега искам да ми бъде заплатено за услугите — приключи Келсайър.
Този път Кеймън не направи опит да стане: изглежда, се беше ударил доста лошо и беше замаян от падането. В стаята продължаваше да дари тишина. После Милев — мургавият заместник на Кеймън — сграбчи ковчежето със спечелените боксинги и изтича да го предложи на Келсайър.
— Тези пари са от Министерството. Три хиляди боксинга.
„Иска да му се подмаже — помисли Вин. — Това не е само Късмет — или ако е Късмет, никога не съм притежавала такъв“.
Келсайър огледа ковчежето.
— А ти кой си?
— Милев, господарю Келсайър.
— Е, главатар Милев, да речем, че възнаграждението ме удовлетворява, ако ми направиш още една услуга.
Милев го погледна раболепно.
— Само кажете каква.
Келсайър кимна към стенещия Кеймън.
— Да се оправиш с него.
— Разбира се — отвърна Милев.
— Искам да остане жив — продължи Келсайър. — Но да не изпитва удоволствие от това.
Милев кимна.
— Ще го направим просяк. Лорд Владетеля не одобрява подобно занятие — на Кеймън няма да му е лесно да живее в Лутадел.
„Милев ще се отърве от него веднага щом Келсайър си тръгне“.
— Добре — рече Келсайър, отвори ковчежето и отброи на масата купчинка златни боксинги. — Виждам, че си надежден човек, Милев. Бързо си стъпваш на краката и не се плашиш като другите.
— И преди съм имал вземане-даване с Мъгливи, господарю Келсайър.
Келсайър кимна, после се обърна към спътника си.
— Докс, къде ще се проведе срещата ни довечера?
— Мислех да е в магазинчето на Клъбс — обясни черособрадият.
— Не бих го нарекъл неутрална територия — коментира Келсайър. — Особено ако откаже да се присъедини към нас.
— Вярно.
Келсайър погледна Милев.
— Подготвям операция в този район. Ще имам нужда от подкрепата на местни хора. — Побутна купчинката боксинги към него. Бяха поне стотина. — Ще ни трябва сигурна квартира за тази вечер. Можем ли да го уредим?
— Разбира се — отвърна Милев и побърза да прибере монетите.
— Чудесно — рече Келсайър. — А сега, всички вън.
— Вън? — попита колебливо Милев.
— Да — потвърди Келсайър. — Вземай хората си — включително бившия ви главатар — и да ви няма. Искам да си поговоря насаме с госпожица Вин.
В стаята отново се възцари тишина. Вин знаеше, че не е единствената, която се чуди откъде Келсайър й знае името.
— Е, чухте какво ви казват! — провикна се Милев, махна на двама да вдигнат Кеймън и подгони останалите нагоре по стълбите.
Вин ги изпрати с поглед. Усещаше нарастваща тревога. Този Келсайър очевидно беше могъщ човек, а инстинктът й подсказваше, че такива хора са опасни. Дали знаеше за нейния Късмет? Очевидно. Иначе защо щеше да иска да говори с нея?
„Ами ако иска да ме използва?“
— Между другото, Милев — подхвърли нехайно Келсайър. — Като казвам „насаме“, това означава, че не желая да бъда шпиониран от четиримата, които ни следят през отворите в отсрещната стена. Бъди така добър да ги изкараш с останалите на улицата.
Милев пребледня.
— Разбира се, господарю Келсайър.
— Добре. Навън ще откриете двама мъртви съгледвачи на Министерството. Отървете се от труповете, ако обичате.
Милев кимна и се обърна.
— И, Милев… — подхвърли Келсайър. Милев се обърна отново.
— Погрижи се никой от хората ти да не ни предаде — рече тихо Келсайър. Вин го долови отново — подновения натиск върху чувствата й. — Тази банда вече попадна в полезрението на Стоманеното министерство — внимавай да не направиш и мен свой враг.
Милев кимна отсечено, изтича по стълбите и затвори вратата. След няколко секунди Вин чу стъпки зад стената, където беше стаята с отворите, после настъпи тишина. Вин остана сама с човек, който — по някаква причина — будеше такъв страх, че можеше да опразни цяло помещение, пълно с крадци и убийци.
Погледна към тайната врата. Келсайър я наблюдаваше. Какво щеше да направи, ако тя побегнеше?
„Твърди, че е убил инквизитор — припомни си тя. — И… умее да използва Късмета. Трябва да остана, поне докато разбера какво знае“.
Келсайър я погледна усмихнато, после се разсмя.
— Добре се позабавлявахме, Докс.
Мъжът, когото Кеймън бе нарекъл Доксон, изсумтя и тръгна през стаята. Вин се напрегна, но той не я доближи, а отиде при бара.