— Кел, винаги си бил непоправим. Как обаче ще се справиш с новата си репутация? Лично аз едва ли ще мога винаги да гледам страшно.
— Завиждаш, нали?
— Да — потвърди Доксон. — Завиждам ти за способността да плашиш дребни престъпници. И ако те интересува, ще ти кажа, че беше твърде суров с Кеймън.
Келсайър въздъхна и се отпусна на един стол. Усмивката му се стопи.
— Видя го как постъпи с момичето.
— Всъщност не можах — отвърна Доксон, който преглеждаше съдържанието на бара. — Някой бе запречил вратата.
Келсайър повдигна рамене.
— Погледни я, Докс. Бедното дете. Бита е почти до припадък. Не мога да изпитвам симпатия към онзи тип.
Вин не ги изпускаше от поглед. С намаляването на напрежението болката отново се усили. Утре щеше да има голяма синина между плешките от удара със стола — и друга на лицето. Все още й се виеше свят.
Келсайър я наблюдаваше. Вин стисна зъби. Болка. Можеше да се справи с нея.
— Искаш ли нещо, дете? — попита Доксон. — Мокра кърпа за лицето?
Тя не отговори, гледаше Келсайър.
„Хайде. Кажи какво искаш от мен. Изиграй си хода“.
Доксон видя, че няма да отговори, зарови в бара и след малко извади две бутилки.
— Нещо заслужаващо внимание? — попита Келсайър.
— Ха! Дори сред крадците Кеймън не е известен с финеса си. Чорапите ми сигурно са по-скъпи от това вино.
Келсайър въздъхна.
— Нищо, налей ми една чаша. — Отново се обърна към Вин. — Ти искаш ли нещо?
Тя не отговори.
Келсайър се усмихна.
— Не се тревожи — не сме толкова страшни, колкото ни мислят приятелите ти.
— Не мисля, че са й били приятели, Кел — подхвърли Доксон иззад бара.
— Добре казано — потвърди Келсайър. — Въпреки това, дете, не бива да се боиш от нас. Освен от дъха на Докс.
— Или от шегите на Кел — парира Доксон.
Вин ги гледаше мълчаливо. Можеше да се престори на слаба, както постъпваше с Кеймън, но инстинктът й подсказваше, че при тези двамата тактиката й няма да е успешна. Ето защо тя мълчеше и се опитваше да прецени ситуацията.
Отново я завладя спокойствие, подтикна я да забрави притесненията, да им повярва, да прави каквото й казват…
Не! Тя не помръдна от мястото си.
Келсайър повдигна вежди.
— Виж, не очаквах това.
— Кое? — попита Доксон, докато наливаше.
— Нищо — отвърна Келсайър, разглеждаше Вин внимателно.
— Е, малката, ще пийнеш ли нещо? — подкани я Доксон.
Вин не отговори. Притежаваше Късмета, откак се помнеше. Той й даваше сили, беше тайно оръжие срещу крадците. Но въпреки това през цялото време не знаеше какво представлява, нито как точно го използва. Разумът и инстинктът й подсказваха, че трябва да разбере какво знае този мъж.
Както и да възнамеряваше да я използва, каквито и да бяха плановете му, тя бе готова да го изтърпи. Само и само да се научи, да разбере как е станал толкова силен.
— Ейл. — Първата й дума, откакто бяха влезли.
— Ейл? — попита Келсайър. — Само това?
— Обичам ейл.
Келсайър се почеса по брадичката и заяви:
— Какво пък, ще трябва да поработим по въпроса. Добре де, седни.
Вин се поколеба, после отиде до масата на Келсайър и седна срещу него. Натъртените места я боляха, но не можеше да си позволи да прояви слабост пред този човек. Трябваше да се преструва, че й няма нищо. Поне, след като седна, спря да й се вие свят.
Доксон донесе на Келсайър вино, а на нея — халба ейл. Тя обаче не побърза да отпие, а попита тихо:
— Кой си ти?
Келсайър сбърчи чело.
— Брей, че сме прями!
Вин не каза нищо.
Доксон изпръхтя.
Келсайър се усмихна.
— Казвам се Келсайър. Аз съм нещо като главатар — но едва ли познаваш някой от бандата ми. Хора като Кеймън се смятат за хищници, които се прехранват от благородниците и от различни операции на Министерството.
Вин поклати глава.
— Не са хищници. Лешояди са. — Кой би повярвал, че е възможно да съществуват банди крадци толкова близо до лорд Владетеля? И въпреки това Рийн й бе показал, че е истина: около Владетеля се събираха могъщи, богати благородници. А където има сила и богатство, винаги има и поквара — особено след като лорд Владетеля държеше юздите на своите благородници много по-отпуснати, отколкото тези на скаа. Вероятно заради благодарността му към техните предци.
Както и да е, важното бе, че престъпни шайки като тази на Кеймън бяха плъховете, хранещи се от градската поквара. И подобно на истинските плъхове бяха неизтребими — особено в град с населението на Лутадел.
— Лешояди — повтори усмихнато Келсайър. — Доста добро сравнение, Вин. Е, ние с Докс също сме лешояди… само че от по-високо качество. От по-добра порода, ако мога така да се изразя, или може би сме по-амбициозни.