Вин беше изкатерила стъпалата към подиума, преди инквизиторът да я последва. Лорд Владетеля седеше спокойно и я наблюдаваше леко заинтригувано.
„Две копия в гърдите дори не му направиха впечатление — помисли Вин, докато стъпваше на малката платформа. — Едва ли моите кинжали ще го уплашат“.
Тъкмо по тази причина не смяташе да го напада с тях. Вместо това ги вдигна и ги заби в гърдите на по-ранния му вариант.
Остриетата попаднаха право в целта — и преминаха през нея, сякаш там нямаше никой. Вин се препъна, мина цялата през изображението и едва не падна върху подиума.
Завъртя се и отново посече изображението. И този път остриетата минаха през него, без да му направят нищо. Картината дори не се изкриви.
„Моето златно изображение — помисли тя отчаяно. — Можех да го докосвам. Защо не мога да докосвам това?“
Очевидно тук нещата не стояха по същия начин. Сянката стоеше неподвижно, сякаш не забелязваше атаките й. Вин се беше надявала, че ако успее да убие по-ранната версия на лорд Владетеля, настоящата също ще умре. За съжаление, ранната версия, изглежда, бе точно толкова призрачна, колкото една атиумна сянка.
Беше се провалила.
Кар се стовари върху нея, сграбчи я с яките си ръце и я събори на подиума.
Вин изпъшка и разпали пютриум. „Вече не съм безпомощното момиче, което държеше в плен“ — помисли си, изпълнена с нова решимост, и ритна назад миг преди да тупнат на пода зад трона.
Инквизиторът изпъшка от болка и хватката му отслабна. Мъглопелерината й остана в ръцете му, но тя скочи на крака и изтича встрани.
— Инквизитори! — провикна се лорд Владетеля и се надигна. — Всички при мен!
„Трябва да изчезвам оттук — помисли Вин. — Да намеря друг начин да го убия…“
Кар я сграбчи отново. Този път успя да я обгърне с ръка и да я стисне. Вин изстена от болка, разпали пютриум и се опита да се освободи, но Кар я изправи на крака и стисна гърлото й с другата си ръка. Тя продължаваше да се бори, да се извива и съпротивлява, но хватката му бе твърде силна. Опита се да запокити и себе си, и него с мощно Стоманено тласкане към рамката на вратата, но котвата й бе твърде слаба и Кар само се олюля. Ръцете му не я пускаха.
Лорд Владетеля се отпусна засмян на трона.
— Няма да имаш успех срещу Кар, дете мое. Преди много години той беше войник. Знае как да задържи някого, без да го изпуска от хватката си, колкото и да е силен противникът.
Вин продължаваше да се бори, мъчеше се да си поеме въздух. Но думите на лорд Владетеля бяха верни. Тя удари назад с глава, но Кар беше готов и за това. Чуваше забързаното му, почти възбудено дишане в ухото си. В отражението на стъклото отпред видя, че вратата се отваря. Друг инквизитор влезе в залата, стоманените му очи хвърляха отблясъци.
„Това е краят“ — помисли си тя, загледана в процеждащите се през счупения прозорец мъгли. Странно, но този път не се обвиваха около нея — сякаш нещо ги разгонваше. За Вин това бе все едно последният признак за поражението й.
„Съжалявам, Келсайър. Ето, че не оправдах очакванията ти“.
Вторият инквизитор доближи отзад своя събрат, протегна се и улови нещо на гърба му. Последва звук като разкъсване.
И Вин изведнъж се озова на земята. Вече дишаше по-леко. Зачака пютриумът да довърши възстановяването й.
Кар се поклащаше над нея. Изведнъж рухна на една страна и замря на пода. Вторият инквизитор продължаваше да стои зад него, стиснал метален прът — съвсем като шиповете в очите на инквизиторите.
Вин втренчи поглед в неподвижното тяло на Кар. Расото му беше раздрано отзад и между лопатките му зееше кърваво отвърстие. Дупка, достатъчно голяма, за да е причинена от метален шип. Лицето му беше мъртвешки бледо. Безжизнено.
„Още един шип! — помисли учудено Вин. — Вторият инквизитор го извади от гърба на Кар и той издъхна. Значи това е тайната!“
— Какво?! — изрева лорд Владетеля, изправи се рязко и оттласна каменния трон назад с такава сила, че той падна с трясък на мраморния под. — Предателство! Сред моите хора!
Новият инквизитор се хвърли към лорд Владетеля. Качулката му се отметна назад и Вин зърна голата му глава. Въпреки стоманените очи в лицето му имаше нещо познато. Въпреки голата глава и непривичното облекло мъжът приличаше на… Келсайър.
„Не — осъзна тя. — Това не е Келсайър.
Това е Марш!“
Марш се движеше със свръхестествена бързина. Вин се надигна, мъчеше се да преодолее последствията от скорошното душене. Но имаше и нещо друго, с което все още не можеше да се справи.
Мисълта, че Марш е жив.
Марш беше инквизитор.
„Инквизиторите не са го разследвали, защото са го подозирали. Напротив, възнамерявали са да го вземат при тях! — А сега, изглежда, той смяташе да убие лорд Владетеля. — Трябва да му помогна! Може би… може би той знае тайната, която ще позволи да го премахнем. В края на краищата нали е открил как да убива инквизиторите!“