Той пристъпи напред, натрошеното стъкло хрущеше под токовете му.
— Да не мислиш, че това е първият път, когато някой се опитва да ме убие, дете? Оцелявал съм в пожари и след обезглавяване. Промушвали са ме, посичали са ме, мачкан съм, рязали са ме и са ме осакатявали. Веднъж, в началото, дори ме одраха жив.
Погледна я и поклати глава. Странно, но предишното й впечатление за лорд Владетеля се потвърди. Той наглеждаше… уморен. Дори изтощен. Не тялото му — то бе стегнато и мускулесто. Усещаше се в… поведението му. Тя се опита да се изправи.
— Аз съм бог — заяви той.
„Колко е различен от скромния човек в дневника“.
— Боговете не могат да бъдат убити — продължи той. — Боговете не могат да бъдат сваляни. Нима не знаете, че собственоръчно съм изтребвал цели армии? Кога най-сетне ще престанете да се опитвате? Колко векове трябва да ви доказвам, преди вие, глупави скаа, да осъзнаете истината? Колко още трябва да убия?
Вин извика от болка, когато кракът й се подгъна. Разпали пютриум, но въпреки това от очите й бликаха сълзи. Пютриумът скоро щеше да изгори, а без него едва ли щеше да остане в съзнание. Тя се подпря на колоната, притисната от аломантичното влияние на лорд Владетеля. Десният й крак пулсираше болезнено.
„Толкова е силен — помисли отчаяно. — И е прав. Той е бог. Какво си мислехме?“
— Как смееш? — попита лорд Владетеля, докато вдигаше отпуснатото тяло на Марш с покритата си с накити ръка. Марш тихо изстена. — Как смееш? — повтори отново лорд Владетеля. — След всичко, което ти дадох? Благодарение на мен ти се издигна над обикновените хора! Благодарение на мен ти доминираше над тях!
Вин повдигна глава. През мъглата от болка и безнадеждност в съзнанието й проблесна някакъв спомен.
„Той се опитва да каже… опитва се да каже, че неговите хора трябва да доминират…“
Огледа тялото си и откри съвсем малко от Единайсетия метал. Разпали го и погледна през насълзените си очи лорд Владетеля.
И ето, че до него се появи по-ранна версия. Мъж с кожено наметало и тежки обувки, с дълга брада и яки мускули. Нито аристократ, нито тиран. Нито герой, нито войник. Човек, облечен така, че да оцелее в суровите условия на планината. Пастир.
Или, може би… носач.
— Рашек — прошепна тя.
Лорд Владетеля се завъртя изненадано към нея.
— Рашек — промълви Вин. — Така се казваш, нали? Ти не си човекът, написал онзи дневник. Не си героят, пратен да защитава народа си… ти си неговият слуга. Носачът, който го мразел. — Замълча за миг. — Ти… ти си го убил — прошепна. — Ето какво е станало онази нощ! Ето защо дневникът свършва така внезапно! Убил си героя и си заел мястото му. Влязъл си вместо него в пещерата и си си приписал силата му. Но… вместо да спасиш света, си го поставил под властта си.
— Нищо не знаеш! — извика лорд Владетеля, без да изпуска неподвижното тяло на Марш. — И нищо не разбираш!
— Ти си го мразел — продължи Вин. — Смятал си, че само терисец може да бъде герой. Не си можел да понесеш факта, че той — човек, дошъл от страна, която е потискала вашата, — ще изпълни предначертаното в легендите ви.
Лорд Владетеля вдигна ръка и Вин изведнъж усети непосилна тежест, натиск върху металите в стомаха й, който заплашваше да я размаже върху колоната. Изкрещя, разпали последните резерви пютриум и се помъчи да запази съзнание. Мъглите се обвиха около нея — проникваха през разбития прозорец, пълзяха по пода.
Отвън, зад строшения прозорец, се носеше едва доловимо звънтене. Приличаше на… аплодисменти. На радостни викове, хиляди в хор. Сякаш аплодираха нея.
„Какво ли значи това? Узнах тайната на лорд Владетеля, но какво ми помага тя? Че е бил носач? Слуга? Терисец?
Ферохимик“.
Погледна през замъглените си очи и отново видя двете гривни на предмишниците му. Гривни от метал, гривни, които се впиваха в кожата му, проникваха в нея. За… за да не могат да бъдат използвани от аломант. Но защо го бе направил? Нали твърдяха, че носел метал, за да демонстрира куража си? Не би трябвало да се безпокои, ако някой се опита да Притегли или Тласка металите му.
Освен ако това бе само на пръв поглед. Защото не беше ли възможно всички останали метални предмети, които носеше — пръстени, гривни, отличителните знаци на аристокрацията — да са само за отвличане на вниманието?
Прах в очите, та никой да не обърне внимание на двете гривни върху предмишницата. „Нима е толкова просто?“ — помисли си тя под невидимата тежест, която заплашваше да я смаже.
Пютриумът бе почти на привършване и тя едва се държеше в съзнание. Но въпреки това разпали желязо. Лорд Владетеля можеше да прониква през медни облаци. Тя също. Имаше някои неща, в които двамата си приличаха. Щом той можеше да въздейства върху металите в тялото й, тогава и тя би могла.