Продължи да разгаря желязо. Синкави линии се източиха към пръстените и гривните на лорд Владетеля — но не и към гривните на предмишниците му.
Вин раздуха желязото още малко, съсредоточи се и бързо усили Тласъка. Остави пютриума да гори — именно благодарение на него все още издържаше на смазващата тежест, макар да усещаше, че почти е спряла да диша: силата, която я притискаше, бе прекалено голяма.
Мъглите се завъртяха около нея, затанцуваха под невидимата музика на аломантията й. Тя умираше. Осъзнаваше го. Вече почти не усещаше болка. Беше смазана и задушена.
Потърси сила в мъглите.
Появиха се две нови линии. Тя извика и Дръпна със сила, каквато не вярваше, че има. Продължи да раздухва желязото, опираше се на Тласъка на лорд Владетеля като на лост, който й беше нужен, за да Притегли гривните му. В сърцето й се смесваха гняв и отчаяние. Всичките й сили се съсредоточиха само и единствено върху това Теглене.
Пютриумът свърши.
„Той уби Келсайър!“
Гривните се откъснаха. Лорд Владетеля извика от болка — тих, далечен звук в ушите на Вин. Натискът внезапно изчезна и тя рухна задъхана, със замъглен поглед. Окървавените гривни издрънчаха на пода, освободени от невидимата й хватка, плъзнаха се по мрамора и спряха до нея. Тя вдигна глава и използва калай, за да проясни зрението си.
Лорд Владетеля стоеше с разширени от ужас очи и окървавена ръка. Пусна Марш и се втурна към нея и към гривните. Но с последните си сили — нали пютриумът се бе изчерпал — Вин ги Тласна и ги запокити покрай него. Той се завъртя изплашен, но успя да види само как изчезват навън през строшения прозорец.
В далечината слънцето вече се подаваше над хоризонта. Гривните се завъртяха на червеникавата му светлина, блеснаха за миг и се стрелнаха надолу към града.
— Не! — изкрещя лорд Владетеля и пристъпи към прозореца. Мускулите му внезапно увиснаха, смаляваха се пред очите й като тези на Сейзед. Той се извърна към Вин, побеснял, но лицето му вече не беше на млад човек. Изведнъж бе остарял поне с десетилетие.
Отново пристъпи към нея. Косата му посивя, под очите му се оформиха торбички и плетеница от бръчки.
Следващата му крачка бе неуверена. Той се разтрепери от тежестта на дълбоката старост, гърбът му се преви, кожата му увисна, косата му почна да капе.
А после лорд Владетеля рухна на пода.
Вин остана да лежи до колоната сякаш безкрайно. Не можеше да мисли.
— Господарке! — обади се глас и изведнъж до нея се появи Сейзед, с плувнало в пот чело. Пъхна нещо в устата й и Вин го преглътна.
Тялото й знаеше какво да прави. Тя машинално разгоря пютриум и усети как силите й се възвръщат. Разпали калай и внезапно нарасналата й чувствителност й се стори като рязко събуждане. Изстена и се взря в загриженото лице на Сейзед.
— Внимателно, господарке — рече той, докато оглеждаше крака й. — Костта е строшена, но както изглежда, само на едно място.
— Марш — промълви изтощено тя. — Виж как е Марш.
— Марш ли? — повтори Сейзед и едва сега видя инквизитора, който се надигаше от пода. — В името на Забравените богове! — възкликна терисецът и забърза към него.
Марш изстена и седна. Притискаше корема си с една ръка.
— Какво… е това…?
И кимна към сгърчената недалеч от тях фигура.
— Лорд Владетеля — отвърна Вин. — Мъртъв е.
Сейзед се намръщи озадачено и се завъртя, стиснал простото си дървено копие. При мисълта, че бе дошъл да се изправи с подобно примитивно оръжие срещу човека, който за малко да убие нея и Марш, Вин поклати глава.
„Разбира се, в известен смисъл ние бяхме също толкова безпомощни. Ние трябваше да сме мъртви, не лорд Владетеля. Аз му свалих гривните. Защо го направих? Защо мога да правя неща, които може и той?
Защо съм различна?“
— Господарке… — бавно каза Сейзед. — Струва ми се, че не е мъртъв. Още е… жив.
— Какво? — попита Вин и се намръщи. Все още й беше трудно да разсъждава трезво. По-късно щеше да подреди всичко в главата си. Сейзед обаче беше прав — сгърчената фигура не беше мъртва. Всъщност дори се движеше — пълзеше мъчително по пода към разбития прозорец. Към мястото, където бяха изчезнали гривните.
Марш се изправи и махна на Сейзед, че няма нужда от помощта му.
— Аз ще се оправя. Погрижи се за момичето.
— Да, помогни ми да стана — помоли Вин.
— Господарке… — почна неодобрително Сейзед.
— Моля те, Сейз.
Той въздъхна и й подаде дървеното копие.
— Вземете, да се подпирате.
Тя го взе и Сейзед й помогна да се изправи.
Вин се подпря на копието и закуцука след Марш и Сейзед към лорд Владетеля. Пълзящата фигура стигна края на помещението, откъдето през разбития прозорец се виждаше градът.