„Само дето не ми се стори да е същото между Келсайър и Доксон. Те, изглежда, си имат доверие“. Дали само се преструваха? Или бяха от онази рядка порода, която не знае що е предателство?
Най-обезпокоително в поведението им бе откритият начин, по който се държаха с нея. Сякаш бяха готови да й се доверят, въпреки че я познаваха съвсем отскоро. Едва ли бяха искрени — никой не би оцелял дълго в подземния свят с подобна тактика. И все пак дружелюбието им я смущаваше.
— Две години… — рече един крадец с плоско лице, казваше се Хръд. — Сигурно през цялото време е подготвял тази операция.
— Значи ще е нещо забележително — заяви Улеф.
— Разкажете ми за него — обади се тихо Вин.
— За Келсайър ли? — попита Дистен.
Вин кимна.
— На юг не говорят ли за него?
Вин поклати глава.
— Той беше най-добрият главатар в Лутадел — обясни Улеф. — Легенда, дори сред Мъгливите. Обрал е няколко от Големите къщи в града.
— И? — подкани го Вин.
— Някой го предаде — обади се тихо Хармън.
„Ама разбира се“ — помисли си Вин.
— Лорд Владетеля лично го залови — заговори Улеф. — Прати Келсайър и жена му в Хатсинските ями. Но той избяга. Избяга от Ямите, Вин! Единственият, който го е правил.
— А жена му? — Попита Вин.
Улеф погледна Хармън, който поклати глава.
— Тя не успя.
„Значи там е изгубил близък човек. Как може да се усмихва толкова често? И така искрено?“
— Там е получил и белезите — рече Дистен. — По ръцете. В Ямите, от камъните по отвесните стени, които е катерил.
— Не е така. — изсумтя Хармън. — По време на бягството убил инквизитор — от това са му раните.
— Аз пък чух, че ги получил, докато се бил с едно от чудовищата, дето пазят Ямите — подметна Улеф. — Бръкнал му в устата и го удушил отвътре. Зъбите му го издрали по ръцете.
Дистен се намръщи.
— Как можеш да удушиш някого отвътре?
Улеф сви рамене.
— Точно това бих искал да разбера.
— Този човек не е като нас — прошепна Хръд. — Нещо му се е случило в Ямите, нещо ужасно. Преди това не е бил аломант. Влязъл в Ямите като обикновен скаа, а сега… Няма съмнение, че е Мъглив — ако въобще е човек. Скитал се е доста навън, в мъглата. Някой казват, че Келсайър е мъртъв, а това нещо, което носи лицето му… е съвсем друго.
Хармън поклати глава.
— Дрънканици на онези скаа от плантациите. Всички сме излизали в мъглата.
— Не и в мъглата извън града — посочи Хръд. — Където се въдят Мъгливите духове. Те, те сграбчват и ти вземат лицето, точно като лорд Владетеля.
Хармън изсумтя пренебрежително. Не вярваше на такива измислици.
— Хръд е прав за едно — заговори Дистен. — Келсайър не е човек като нас. Може би не е мъглив дух, но не е и скаа повече. Чувал съм, че може да прави неща, които могат само те. Онези, които излизат нощем. Нали видяхте какво направи на Кеймън?
— Мъглороден — промълви Хармън.
Мъглороден. Вин, разбира се, бе чувала тази дума и преди Келсайър да я спомене. Кой не беше? Слуховете за Мъглородните правеха историите за инквизиторите и Мъгливите още по-реални. Говореше се, че Мъглородните са вестители на самите мъгли, надарени с огромна мощ от лорд Владетеля. Само висши благородници можели да бъдат Мъглородни, били някаква тайна секта убийци, която го обслужвала и която излизала само нощем. Рийн все повтаряше, че всичко това е мит, и Вин бе решила, че е така.
„А Келсайър каза, че аз съм една от тях — като него“. Възможно ли бе? Тя, дете на проститутка, никоя в този свят?
„Никога не вярвай на човек, който ти носи добри новини — казваше Рийн. — Това е най-старият и най-лесният начин да те изиграят“.
Но пък нали притежаваше Късмета. Нейната аломантия. Все още усещаше нарасналата сила, която й бе дала течността в стъкленицата на Келсайър, и дори бе изпробвала уменията си върху крадците. Без необходимостта да се ограничава бе постигнала изумителни резултати.
Беше на път да осъзнае, че старата й цел в живота — просто да оцелее — вече не е достатъчна. Имаше толкова други неща, с които да се занимава. Беше робиня на Рийн, после на Кеймън. Готова бе да робува и на Келсайър, ако това й осигури свободата.
На своята маса Милев си погледна часовника и се изправи.
— Е, добре, всички вън.
Стаята започна да се изпразва заради предстоящата среща на Келсайър. Вин си припомни новото си положение — Келсайър бе заявил недвусмислено, че е поканена само тя. Така че остана на мястото си. Сега, когато бе сама, се чувстваше малко по-добре.
Първият, който слезе по стълбите, беше войник. Беше облечен с широка риза без ръкави и се виждаха добре оформените му мускулести ръце. Тялото му беше яко, без да е масивно, късо подстриганата му коса едва покриваше главата.