Бриз скептично вдигна вежди.
За разлика от него, Йеден изглеждаше заинтригуван.
— И този метал по някакъв начин може да убие лорд Владетеля?
Келсайър кимна.
— Да. Това е неговата слабост. Стоманеното министерство иска да повярваме, че е безсмъртен, но дори той може да бъде убит — от аломант, който разпали това.
Хам протегна ръка и взе металното късче.
— Къде го намери?
— На север — отвърна Келсайър. — В една страна близо до Далечния полуостров, страна, където хората все още помнят как се е наричало тяхното старо кралство в дните преди Възнесението.
— Как действа? — попита Бриз.
— Не съм сигурен — призна Келсайър. — Но смятам да открия.
Хам заоглежда късчето метал.
„Да убие лорд Владетеля?“ — помисли си Вин. Лорд Владетеля беше сила, като вятъра или мъглите. Човек не може да убие подобни неща. Те не са живи. Просто съществуват.
— Но нека това не е ваша грижа — продължи Келсайър, посегна и взе късчето метал от Хам. — Премахването на лорд Владетеля е моя задача. Ако се окаже невъзможно, ще опитаме да го примамим извън града и после да го оберем. Исках само да сте в течение на плановете ми.
„Обвързала съм се с безумец“ — помисли си отчаяно Вин.
Но това едва ли имаше значение — не и докато я учеше на аломантия.
5.
Дори не разбирам какво се очаква от мен. Териските философи твърдят, че ще осъзная дълга си, когато му дойде времето, но това е слаба утеха.
Дълбината трябва да бъде унищожена и очевидно аз съм единственият, който е в състояние да го направи. Тя опустошава света дори в този момент. Ако не я спра час по-скоро, няма да остане нищо на тази земя, освен кости и прах.
— Аха! — Келсайър се появи триумфално иззад бара на Кеймън — на лицето му грееше задоволство — и тупна на тезгяха прашна бутилка вино.
Доксон го погледна учудено.
— Къде го намери това?
— В едно тайно чекмедже — отвърна Келсайър и почна да бърше прахта от бутилката.
— Мислех, че съм ги преровил всичките.
— Да де. Но едно имаше двойно дъно.
Доксон се засмя.
— Хитро.
Келсайър кимна, отпуши бутилката и наля три чаши.
— Номерът е да не спираш да търсиш. Винаги има още някоя тайна. — Взе чашите и ги донесе на масата.
Вин взе своята чаша неуверено. Срещата бе приключила преди малко и Бриз, Хам и Йеден си бяха тръгнали, за да обмислят онова, което им бе съобщил Келсайър. Вин също би си тръгнала, но нямаше къде да иде. Доксон и Келсайър, изглежда, приеха за съвсем естествено, че остава с тях.
Келсайър отпи и се усмихна.
— О, наистина е добро.
Доксон също отпи и кимна. Вин само ги гледаше.
— Ще ни трябва друг Задимител — заяви Доксон.
— Да — съгласи се Келсайър. — Останалите обаче го приеха съвсем добре.
— Бриз все още не е сигурен.
— Няма да се откаже. Бриз обича предизвикателствата, а никога няма да се изправи пред по-голямо предизвикателство от това. — Келсайър се усмихна. — Направо ще се побърка само от мисълта, че сме се захванали с нещо, в което не участва.
— Но въпреки това има право да се безпокои — настоя Доксон. — Аз самият също съм малко разтревожен.
Келсайър поклати глава и Вин се намръщи. „Значи ли това, че сериозно смятат да се захванат с този план? Или всичко е само представление заради мен?“ Двамата изглеждаха толкова компетентни… Но от друга страна — да съборят Последната империя? По-скоро биха спрели движението на мъглите или изгрева на слънцето.
— Кога ще се появят другите ти приятели? — попита Доксон.
— След два дни — отвърна Келсайър. — Дотогава трябва да намерим Задимител. Освен това ще ми трябва още малко атиум.
Доксон се намръщи.
— Вече?
— Да. Използвах част от запасите, за да платя Оресурския договор, останалото изчерпах в плантацията на Трестинг.
Трестинг. Благородникът, когото бяха убили в собственото му имение преди седмица. „Да не би Келсайър да има пръст в това?“ И какво бе казал по-рано за атиума? Че лорд Владетеля държи под контрол висшата аристокрация чрез монопол върху този метал.
Доксон се почеса по брадата.
— Кел, атиум не се намира лесно. Трябваше да подготвям цели осем месеца операцията по набавянето на предишното количество.
— Защото държеше да пипаш внимателно — отвърна Келсайър с дяволита усмивка.
Доксон го погледна обезпокоено. Келсайър продължаваше да се усмихва и накрая Доксон не издържа и въздъхна. После погледна Вин и каза:
— Така и не опита виното.
— Не обичам да пия нещо, което не съм приготвила сама.
Келсайър се изкиска.