— Напомня ми за Вент.
— За Вент? — Доксон изсумтя. — Малката е прекалено предпазлива, но в това няма нищо лошо. Докато онзи тип бе толкова страхлив, че подскачаше дори от ударите на собственото си сърце.
Двамата се изсмяха. Вин се чувстваше малко неудобно в компанията им. „Какво очакват от мен? Дали ме смятат за тяхна ученичка?“
— Е, ще ми кажеш ли как възнамеряваш да си набавиш още атиум? — попита Доксон.
Келсайър понечи да отговори, но откъм стълбите се чу тропот и двамата се обърнаха натам. Вин, разбира се, бе седнала така, че да вижда и двата входа, без да помръдва.
Очакваше, че ще е някой от групата на Кеймън, пратен да провери дали Келсайър още е в тайната квартира, и се изненада, когато на прага се появи навъсеният Клъбс.
Келсайър обаче се усмихваше със закачлив блясък в очите.
„Не изглежда изненадан. Даже по-скоро е доволен“.
— Добре дошъл пак, Клъбс — каза Келсайър.
Клъбс ги изгледа недоволно, но влезе. След него се вмъкна някакъв мършав хлапак.
— Усмирителят тръгна ли си? — попита Клъбс, щом седна до тях.
— Бриз ли? — попита Келсайър. — Да, отиде си.
Клъбс изсумтя все така недоволно, после погледна шишето.
— Налей си — предложи му Келсайър.
Клъбс махна на момчето да му донесе чаша и се обърна към Келсайър.
— Искам да съм сигурен. Човек изобщо не може да вярва на мислите си, ако наблизо има Усмирител — особено такъв като него.
— Ти си Задимител, Клъбс — отвърна Келсайър. — Нищо не може да ти направи, освен ако не му позволиш.
— Не харесвам Усмирителите. Не е въпросът само в аломантията… тези типове… никога не си сигурен дали не те манипулират. С мед или без мед.
— Не бих използвал подобни методи, за да си осигуря лоялността ти — посочи Келсайър.
— Така съм чувал — отвърна Клъбс. Момчето му наля втора чаша. — Но трябваше да съм сигурен. И да помисля върху предложението ти, без Бриз да ми се пречка. — Намръщи се неясно защо и отпи.
— Бива го винцето — рече и пак изсумтя. След това погледна Келсайър. — Та значи в Ямите човек направо може да се побърка, а?
— Направо — потвърди Келсайър съвсем сериозно.
Клъбс се усмихна, от което лицето му само се разкриви още повече.
— И наистина си решил да го направиш? Да осъществиш този свой план?
Келсайър кимна.
Клъбс Гаврътна остатъка от виното.
— В такъв случай смятай, че си намерил Задимител. Не става въпрос за парите. Ако наистина си решил да събаряш властта, аз съм готов да участвам.
Келсайър се усмихна.
— И не ми се присмивай — скастри го Клъбс. — Мразя го това.
— Никога — увери го Келсайър.
— Е — обади се Доксон, — това решава проблема със Задимителя.
— Едва ли ще има голямо значение — заяви спокойно Клъбс. — След като и без това ще се провалите. Прекарал съм целия си съзнателен живот да укривам Мъгливи от лорд Владетеля и неговите принудите ли. Все някога ще ме спипат.
— Защо тогава реши да ни помагаш? — попита Доксон.
— Защото — отвърна Клъбс и се надигна — Владетеля рано или късно ще ме залови. А така поне ще имам възможност да му плюя в лицето. Да събориш Последната империя… — Той се усмихна. — Виж, това е нещо велико. Да вървим, хлапе. Трябва да подготвим магазина за посетителите.
Вин ги изпрати с поглед, докато Клъбс куцукаше нагоре по стълбите, а хлапето го следваше. После погледна Келсайър и каза:
— Ти знаеше, че ще се върне.
Келсайър сви рамене и се протегна.
— Надявах се. Хората лесно се увличат от велики идеи. Работата, която им предложих, не е нещо, от което е лесно да се откажеш… особено ако си отегчен, вече на години и обиден на целия свят. А сега, Вин, нека те попитам — вашата банда цялата къща ли държи?
— Да. Магазинчето на горния етаж е за параван.
— Хубаво. — Келсайър си погледна джобния часовник, после го подаде на Доксон. — Кажи на твоите приятели, че могат да се прибират в леговището — и без това мъглите скоро ще се спуснат.
— А ние? — попита Доксон.
Келсайър се засмя.
— Ние отиваме на покрива. Както ти казах, трябва да си набавя малко атиум.
Денем Лутадел беше сумрачен град, почернен от сажди и озарен от бледа червеникава светлина. Изглеждаше неприветлив, суров, потискащ.
Нощем обаче се скриваше под завесата на мъглите. Високите кули на благородниците се превръщаха в призрачни силуети. Улиците сякаш се стесняваха, всяка се превръщаше в самотен опасен каньон. Дори благородниците и крадците избягваха да излизат навън през нощта — трябваше доста кураж, за да се скиташ из тази навяваща лоши мисли мъглива тишина. Нощем тъмният град бе място за отчаяните и дръзките — земя на спотаени загадки и странни създания.
„Странни като мен“ — помисли Келсайър. Стоеше на ръба на плоския покрив. Сенчести постройки се мержелееха в мрака, мъглите караха всичко да се мести и движи в тъмнината. Мъждива светлина надзърташе от редките осветени прозорчета, наподобяващи изплашените очи на сгушени мънички същества.