Всъщност повечето висши благородници разчитаха на други средства, за да се справят с аломантите. Келсайър се усмихна. Доксон го бе предупредил, че лорд Венчър държи отряд Мътни убийци. Ако това беше вярно, Келсайър вероятно щеше да се срещне с тях, преди да отмине нощта.
Пренебрегна войниците на стената и се съсредоточи върху плътната синкава линия, сочеща право към заострения връх на Цитаделата. Предполагаше, че покривът е с бронзова или медна обшивка. Разпали желязото, пое дълбоко дъх и Придърпа тази линия.
Тялото му се разтресе и излетя във въздуха. Келсайър продължи да гори желязо и се понесе към Цитаделата с невъобразима скорост. Мнозина разправяха, че Мъглородните можели да летят, но това си беше чисто преувеличение. Дърпането и Тласкането на метали обикновено предизвикваха по-скоро усещането за падане, отколкото за полет — само че в друга посока. Аломантът трябваше да Дърпа с всички сили, за да набере нужната инерция, и това често го запращаше към неговата котва със зашеметяваща скорост.
Келсайър се стрелна към Цитаделата, следван от мъглявите повлекла. Преодоля с лекота защитната стена, но тялото му постепенно започна да се снижава под влияние на собствената си тежест. Дори най-бързите стрели постепенно се снижават към земята.
Тежестта му доведе до това, че вместо да лети право нагоре към покрива, той се изви в дъга. Доближи стената на Цитаделата на няколко десетки стъпки под покрива, като продължаваше да се носи с ужасяваща скорост.
Пое си дъх, запали олово и го използва, за да увеличи физическата си сила по същия начин, по който калаят изостряше сетивата. Завъртя се във въздуха и се удари в стената с крака. Мускулите му възроптаха срещу подобно натоварване, но той успя да спре, без да си строши костите. Веднага прекъсна връзката си с покрива, пусна една монета и я Тласна, докато падаше след нея. Пресегна се и намери източник на метал по-високо — металния обков на един витраж. Придърпа го.
Монетата тупна на земята и най-сетне можеше да поддържа тежестта му. Келсайър се изстреля нагоре, като Тласкаше монетата и едновременно Теглеше обкова на прозореца. После изгаси и двата метала и остави на инерцията да го отнесе на няколко стъпки нагоре в тъмните мъгли. С тихо плющене на пелерината се преметна през каменните перила и стъпи на тясната площадка.
На три крачки от него стоеше сащисан пазач. Келсайър скочи върху него, като Притегли съвсем леко металния му нагръдник и го принуди да изгуби равновесие. Измъкна единия от стъклените кинжали и щом Желязното дърпане го отнесе при пазача, го блъсна с два крака в гърдите, приклекна и нанесе подсилен от оловото удар.
Пазачът рухна с прерязано гърло. Келсайър стъпи безшумно до него, наострил слух в нощта за признаци на опасност. Засега поне нямаше никакви.
Бавно се отдалечи от агонизиращия пазач. Мъжът вероятно бе дребен благородник. Враг. Можеше да е и скаа войник, подмамен да измени на собствения си народ за шепа дребни монети… Какво пък, в такъв случай Келсайър щеше да е още по-щастлив, че го е пратил във вечността.
Оттласна се от нагръдника на умиращия войник, скочи от тясната площадка и се озова на самия покрив. Бронзовият обков беше леденостуден под босите му крака. Келсайър изтича по него към южния край на сградата, където трябваше да е споменатият от Доксон балкон. Не се страхуваше, че могат да го открият — една от целите му тази вечер беше да открадне известно количество атиум, десетия и най-мощен от всички основни аломантични метали. Другата беше да предизвика суматоха.
Не беше трудно да открие балкона. Дълъг и широк, той вероятно бе предназначен за гости, ако решат да излязат на открито. В момента там нямаше никого — ако се изключеха двамата стражи. Келсайър се притаи в мъглата над балкона, почти невидим благодарение на сивата пелерина. Под него двамата стражи разговаряха безгрижно.
„Време е да вдигна малко шум“.
Скочи от ръба право върху пазачите. Разпали олово, за да подсили тялото си, протегна ръка и предизвика мощно Стоманено дръпване на двамата противници едновременно, а после ги Тласна и ги запокити в противоположни посоки. Те изкрещяха изненадано, впримчени от невидимите сили, които ги преметнаха през перилата.
Виковете им отекваха още няколко секунди. Келсайър разтвори вратите на балкона и остави мъглата да го обгърне — пипалата й бързо се запрокрадваха в тъмната стая.