„Третото помещение от входа“ — припомни си той, докато тичаше приведен по коридора. Втората стая беше парник. На ниски стойки бяха поставени култивирани храсти и малки дръвчета, една от стените бе остъклена, за да пропуска слънчева светлина за растенията. Макар че беше тъмно, Келсайър знаеше, че растенията ще са с малко по-различен цвят от нормалното кафяво — едни щяха да са бели, други червеникави и може би дори щеше да има светложълти. Растенията, които не бяха кафяви, се смятаха за особено редки и се отглеждаха за развлечение на благородниците.
Прекоси забързано парника и спря при следващата врата, забелязал светлата черта над пода. Потуши калая, за да не бъде заслепено подсиленото му зрение, когато влезе в осветената стая, и рязко отвори вратата.
Шмугна се вътре, примижал срещу светлината и стиснал стъклените кинжали. Но стаята беше празна. Изглежда, беше кабинет — на стените до лавиците с книги горяха фенери, в ъгъла бе поставено бюро.
Келсайър прибра ножовете, разпали стомана и потърси източници на метал. В единия ъгъл имаше голям сейф, но той бе на твърде очевидно място. Но виж, на източната стена се разгоря синкав пламък, сочещ големи метални залежи. Келсайър се приближи и прокара пръсти по мазилката. Както по повечето стени в къщите на благородниците, върху тази също имаше изрисувани фрески.
„Винаги има и друга тайна“ — помисли той. Дори не си направи труда да открие как се отваря скривалището. Вместо това разпали стомана, пресегна се и Придърпа един малък източник на метално сияние, който вероятно бе заключващият механизъм. Отначало почувства леко съпротивление, дори притегляне към стената, но разпали пютриум и усили Дърпането. Бравата изхвърча и в стената се отвори вратичка, зад която се виждаше вградена каса.
Келсайър се усмихна. Беше достатъчно малка, за да може да я носи човек с подсилени от пютриум мускули, стига да успее да я изтръгне от стената.
Той подскочи, използва желязо, за да се Придърпа към касата, завъртя се във въздуха и опря крака в стената от двете й страни. Продължи да Дърпа, като се задържа на място и разгоря още пютриум. Краката му се наляха със сила, а той разгоря и стомана и напъна мишци. Пъхтеше от усилието. Беше като изпитание кое ще поддаде първо — касата или краката му.
Касата се размърда. Келсайър Дръпна по-силно, усещаше нарастваща болка в мускулите. За един кратък мъчителен момент не се случи нищо. После касата изстърга и се измъкна от стената. Докато падаше назад, Келсайър разгоря стомана и Тласна касата, за да не се стовари отгоре му. Падна по гръб, с плувнало от пот чело, а касата изтрещя на дървения под.
В стаята нахлуха двама изплашени пазачи.
— Време беше — изхриптя Келсайър, протегна ръка и Дръпна меча на единия. Оръжието се изниза със стържене от ножницата, завъртя се във въздуха и литна с острието към Келсайър. Той потуши желязото, пристъпи встрани и улови меча за дръжката, докато той профучаваше покрай него.
— Мъглороден! — изкрещя войникът.
Келсайър се усмихна и се хвърли напред.
Войникът извади кинжал. Келсайър го Тласна и изтръгна оръжието от ръката му. Острието се завъртя, заби се в шията на войника и му отряза главата. Вторият войник изруга и заразвързва с треперещи ръце презрамките на нагръдника си.
Келсайър Тласна меча в ръката си. Тежкото острие изсвистя във въздуха, насочено право към втория войник. Нагръдникът на мъжа се смъкна надолу — за да не позволи на Келсайър да го Тласне — точно когато тялото на първия войник рухна на пода. Миг по-късно мечът се заби в оголените гърди на войника. Мъжът се олюля и рухна, без да издаде звук.
Келсайър обърна гръб на труповете и пелерината му се завъртя с тихо шумолене. Гневът му днес бе тих, не както в нощта, когато бе убил лорд Трестинг. Но въпреки това го усещаше, в сърбежа на белезите, в спомена за писъците на жената, която бе обичал. Доколкото зависеше от него, всеки, който подкрепяше Последната империя, не заслужаваше да живее.
Разпали пютриум, за да подсили изнуреното си тяло, наведе се и вдигна касата. За един кратък миг се олюля под тежестта й, успя да запази равновесие и тръгна към балкона. Може би в касата имаше атиум, а може би не. Но нямаше време да търси на други места.
Беше някъде по средата на помещението, когато чу зад гърба си стъпки. Обърна се и видя, че кабинетът се изпълва с тъмни фигури. Бяха осем на брой, облечени с широки сиви раса и въоръжени с фехтовачески бастунчета и щитове вместо с мечове. Мътни убийци.
Келсайър пусна касата на пода. Мътните убийци не бяха аломанти, но бяха обучени да се бият с Мъгливи и Мъглородни. На телата им нямаше нито късче метал и бяха подготвени за всички негови номера.