Келсайър потъна в замислено мълчание.
— Аз мога да го направя — предложи Хам. — Но знаеш, че не ме бива да играя роли.
— А какво ще кажеш за моя племенник? — попита Клъбс и кимна към младежа до себе си.
Келсайър погледна момчето.
— Как ти е името, младежо?
— Лестибърнс.
Келсайър повдигна вежда.
— Прекалено е сложно. Нямаш ли си прякор?
— Още не съм си вързал.
— Ще трябва да поработим върху това — рече Келсайър. — Винаги ли говориш на Източния уличен жаргон?
Момчето повдигна рамене, твърде нервно, че е център на вниманието.
— Ми там съм си расъл още откак бях дребен.
Келсайър погледна Доксон, който поклати глава.
— Кел, не става.
— Съгласен — рече Келсайър и погледна усмихнато Вин. — Така че май ни оставаш само ти. Какво ще кажеш да те издокараме в благороднически дрешки?
Вин пребледня.
— Брат ми ме е учил на някои неща, но никога не съм опитвала…
— Ще се справиш отлично — увери я Келсайър и написа на дъската под „Големите къщи“ „Вин: внедряване“. — Чудесно. Йеден, май е време да се заемеш с обмисляне на това как ще управляваш империята, след като свалим властта.
Йеден кимна. Вин изпита леко съжаление към него — личеше си, че самата мисъл за подобна задача го плаши. И въпреки това й беше трудно да му съчувства, особено предвид думите на Келсайър за нейната роля.
Да играе благородничка? Че нямаше ли по-добри занимания?…
Бриз обаче — продължаваше да гледа втренчено Йеден — подметна:
— На се мръщи, приятелю. Едва ли ще се наложи да управляваш града. Възможността да ни спипат всичките е много по-голяма от тази да успеем.
Йеден се усмихна унило.
— Ами ако наистина успеем? Какво ще ви попречи да ми теглите ножа и сами да поемете империята?
Бриз въздъхна театрално.
— Ние сме крадци, драги, не сме политици. Да се управлява цяла нация е неблагодарно занятие. Стига ни да приберем атиума.
— Да не говорим за другите богатства — добави Хам.
— Това са синоними, Хамънд — посочи Бриз.
— Освен това, Йеден — продължи Келсайър, — ти няма да получиш цялата империя. Защото тя най-вероятно ще се раздроби, когато Лутадел падне. Ще получиш само този град и може би част от Централната област — ако успееш да подкупиш местните армии да те подкрепят.
— Ами… лорд Владетеля? — попита Йеден.
Келсайър се усмихна.
— Все още смятам да се разправя лично с него. Преди това обаче искам да разбера как действа Единайсетият метал.
— И ако не успееш?
— Ако не успея — отвърна Келсайър, докато пишеше на дъската под „бунт на скаа“ и „Йеден: да се подготви за управление“, — ще потърсим начин да го примамим извън града. Може би ще успеем да го накараме да поведе армията към Ямите, за да ги запази от падане в чужди ръце.
— И след това? — упорстваше Йеден.
— След това ти ще си се оправяш с него. — Келсайър се подсмихна. — Все пак не си ни наел, за да убием лорд Владетеля. Това е само една възможност, която ще се опитам да осъществя.
— Йеден, на твое място не бих се притеснявал излишно — добави Хам. — Без пари той няма да може да поддържа армията дълго. Може да е силен аломант, но това не значи всесилен.
Бриз се засмя.
— Макар че, като си помислиш, враждебно настроените детронирани псевдобожества никак не са подходящи за съседи. Ще трябва да измислиш как да се отървеш от него.
На Йеден тази идея очевидно никак не му се понрави, но той реши да не настоява.
— Е, май приключихме — обяви Келсайър.
— Хъм — рече Хам. — Ами въпросът с Министерството? Не трябва ли поне да държим под око инквизиторите?
Келсайър се усмихна.
— Ще оставим на брат ми да се погрижи за тях.
— Как ли пък не! — избумтя един нов глас в стаята.
Вин подскочи, извъртя се и погледна към вратата. На прага стоеше висок широкоплещест мъж, неподвижен като статуя. Носеше скромни дрехи — семпла риза, панталони и широк елек, каквито носеха скаа. Беше скръстил недоволно ръце. Решителното му квадратно лице й се стори странно познато.
Погледна към Келсайър. Сходството беше очевидно.
— Марш? — попита Йеден и се надигна. — Марш, това си ти!? Той ни обеща, че ще се присъединиш към нас, но аз… както и да е… добре дошъл отново при нас!
Лицето на Марш остана безстрастно.
— Йеден, не съм сигурен, че съм се върнал при вас. Ако нямаш нищо против, бих искал да поговоря насаме с по-малкия си брат.
Останалите се надигнаха и излязоха един по един, като заобикаляха Марш отдалече. Вин ги последва, затвори вратата и слезе в стаята си.
След по-малко от три минути беше долепила ухо до вратата и слушаше внимателно разговора, който се водеше вътре.