До ушите й долетя смях. Не пиянски, какъвто се чуваше край масата на Кеймън. Този беше изпълнен с веселие и добронамереност.
Вин не знаеше защо остана в работилницата. Поколеба се — сякаш светлината и смехът бяха невидима преграда, — но не посмя да прекрачи прага. Гледаше от тъмното и се мъчеше да потисне желанието си да се присъедини към останалите.
Келсайър се върна, метнал на рамо торбата си и с вързоп в ръка. Вин погледна вързопа с любопитство и той й го подаде.
— Подарък.
Вързопът беше тънък и мек и тя осъзна какво държи чак след няколко секунди. Пропусна мекия плат между пръстите си и той се разгъна в мъглородна пелерина. Също като наметалото, което Келсайър носеше предната вечер, дрехата бе съшита от отделни ленти плат.
— Изненадана ли си? — попита Келсайър.
— Аз… не вярвах, че някога ще заслужа подобно нещо.
— Какво има да се заслужи? — попита Келсайър, докато навличаше своята пелерина. — Ти си такава, каквато си, Вин.
Тя го погледна учудено, заметна раменете си с пелерината и я завърза отпред. Изведнъж се почувства… различна. Пристегната в раменете, но свободна около ръцете и краката. Усещането бе като да си в обвивка. Защитна обвивка.
— Как се чувстваш? — попита Келсайър.
— Добре — отвърна лаконично Вин.
Келсайър кимна и извади няколко стъкленици. Подаде й две.
— Изпий едната, другата запази в случай, че ти потрябва. По-късно ще ти покажа как сама да си приготвяш разтвора.
Вин кимна. Гаврътна едната стъкленица и пъхна втората в колана си.
— Поръчах да ти ушият нови дрехи — продължи Келсайър. — Ще трябва да свикнеш да не носиш по себе си метални изделия — коланите ти трябва да са без катарами, обувките без закопчалки, панталоните без копчета. Може би по-късно, когато си готова, ще изпробваш и женски дрехи.
Вин се изчерви.
Келсайър се засмя.
— Само те закачам. Но все пак трябва да осъзнаеш, че навлизаш в нов свят — може да се озовеш в ситуации, в които ще е по-добре, ако приличаш по-скоро на млада дама, отколкото на крадец. Имам предвид по-добре за самата теб.
Вин кимна и последва Келсайър към входната врата. Навън мъглата вече ги очакваше на талази. Келсайър пристъпи в мътилката. Вин си пое дълбоко дъх и го последва.
Келсайър затвори вратата. Заради плътната мъгла видимостта бе силно ограничена, улицата в двете посоки се губеше в тъмнината, сякаш водеше към безкрая. Над тях нямаше небе, а само сивкави пластове.
— И тъй, да започваме — заяви Келсайър. Гласът му прозвуча прекалено силно на пустата улица. В тона му се долавяше увереност, каквато Вин не изпитваше, особено така заобиколена от мъглите.
— Първият ти урок — рече Келсайър — не е по аломантия, а за начин на мислене. — Размаха бавно ръка. — Това, Вин. То е наше. Нощта, мъглите — те ни принадлежат. Скаа избягват мъглите, сякаш са смъртта. Крадците и войниците излизат нощем, но въпреки това се страхуват. Благородниците се преструват на нехаещи, но мъглите ги карат да се чувстват неловко. — Той се обърна и я погледна. — Вин, мъглите са твой приятел. Те, те крият, пазят те… и ти дават сила. Според тайната доктрина на Министерството — тайна най-вече от скаа — Мъглородните са потомци на единствените хора, останали верни на лорд Владетеля по време на неговия Възход. В други легенди се твърди, че сме същества извън властта на лорд Владетеля, родени в деня, когато мъглите за пръв път се спуснали над земята.
Вин кимаше едва забележимо. Струваше й се странно, че Келсайър говори така открито. От двете страни на улицата се издигаха къщи, в които спяха скаа. И въпреки това мракът и тишината я караха да се чувства така, сякаш е съвсем сама. Сама в най-плътно заселения район на най-големия град в Последната империя.
Келсайър я поведе по улицата.
— Не трябва ли да се пазим от войниците? — попита тихо Вин. В бандата винаги гледаха да избягват срещи с патрули.
Келсайър поклати глава.
— Дори и да допуснем да ни забележат, нито един имперски патрул не би закачил Мъглороден. Видят ли пелерините ни, се преструват, че ни няма. Помни: почти всички Мъглородни са членове на Големите къщи — а останалите са от аристократични лутаделски семейства. И в единия, и в другия случай това са важни хора.
Вин смръщи вежди.
— Значи патрулите се правят, че не виждат Мъглородните?
Келсайър сви рамене.
— Проява на лошо възпитание е да забележиш, че притичващият по покрива силует принадлежи на някой изтъкнат благородник или на знатна дама. Мъглородните са толкова редки, че всички Къщи избягват да се отнасят към тях с предразсъдъци. Както и да е, повечето Мъглородни водят двойствен живот — от една страна, те са придворни аристократи, от друга — промъкващи се и шпиониращи аломанти. Самоличността им е сред най-зорко охраняваните тайни на всяка Къща — както и тема за несекващи сплетни сред висшата аристокрация.