Вин кимна повторно.
— Добре — рече доволно Келсайър. — Дай сега да прескочим тази стена.
— Какво?
Изгледа го слисано. Той се приближи до стената и тя го последва плахо.
— Ти си се побъркал!
Келсайър се усмихна.
— Струва ми се, че ми го казваш за втори път. Трябва да си по-внимателна — ако беше слушала какво говорят другите, щеше да знаеш, че лудостта ми е преминала отдавна.
— Келсайър — почна тя и погледна стената. — Не мога… искам да кажа, никога досега не съм използвала аломантия!
— Да, но се учиш доста бързо — похвали я той, докато вадеше нещо изпод пелерината. Оказа се, че е колан. — Ето, сложи си го. На него има метални тежести. Ако нещо се обърка, аз вероятно ще те уловя.
— Вероятно? — попита Вин с видимо безпокойство, докато си слагаше колана.
Келсайър се усмихна, после пусна един метален слитък в краката си.
— Застани точно над слитъка и не забравяй да Тласкаш стомана, не да Дърпаш желязо. Не спирай да Тласкаш, докато не стигнеш ръба на стената.
После приклекна и скочи.
Тялото му излетя право нагоре и се изгуби в мъгливите талази. Вин почака малко, но Келсайър не се появи от мрака.
Цареше пълна тишина, дори за подсиления й слух. Синята линия излъчваше бледа призрачна светлина. Тя застана над слитъка и постави крака от двете му страни. Погледна нагоре в мъглите, после надолу.
Пое си дъх и Тласна слитъка с цялата си сила.
8.
„Той ще опази обичаите им и същевременно ще ги наруши. Ще бъде техен спасител, но въпреки това ще го наричат еретик. Името му ще е Раздор, ала те ще го обичат тъкмо за това.“
Вин излетя във въздуха. Едва успя да сподави вика си. Въпреки всичко се стараеше да продължава да Тласка. Каменната стена бе само на няколко стъпки от нея, замъглена от високата скорост. Земята отдолу изчезна, линията, сочеща към слитъка, ставаше все по-бледа.
„Какво ще стане, когато изчезне?“
Движението й започна да се забавя. Колкото по-слабо светеше линията, толкова повече намаляваше скоростта й. Само след няколко секунди тя застина — и остана да виси във въздуха над почти невидимата синя линия.
— Винаги ми е харесвала гледката отгоре.
Вин изви глава. Келсайър стоеше спокойно на стената, съвсем наблизо. Втренчила поглед в синята линия, тя не бе забелязала, че се е издигнала почти до ръба й.
— Помощ! — почти извика тя и Тласна отчаяно, изплашена, че ще падне. Мъглите под нея се кълбяха и блъскаха като някакъв черен океан, пълен с прокълнати души.
— Не бива да се безпокоиш толкова много — посъветва я Келсайър. — По-лесно е да балансираш във въздуха, ако разполагаш с три котви, но и с една ще се справиш чудесно. Тялото ти е свикнало само да намира точката на равновесие. Част от това, което си научила покрай ходенето, се прехвърля и върху аломантията. Достатъчно е да стоиш неподвижно, на ръба на способността си да Тласкаш, и ще си съвсем стабилна — умът и тялото ти ще коригират всички леки отклонения от центъра на котвата под теб и ще ти пречат да се прекатуриш настрани. Но ако Тласнеш нещо друго или се придвижиш леко встрани… тогава ще изгубиш котвата долу и няма да можеш да Тласкаш право нагоре. Ще полетиш към земята като пусната от стената оловна топка.
— Келсайър… — прошепна тя.
— Вин, надявам се, че не се боиш от височината — рече той. — Това е доста сериозен недостатък за всеки Мъглороден.
— Аз… не се… страхувам… от високото — процеди тя през стиснати зъби. „Но и не съм свикнала да вися във въздуха на сто крачки над проклетата улица!“
Келсайър се изкиска, но Вин усети някаква сила да я тегли за тежестите на колана към него. Той я улови за ръкава, прехвърли я през ръба и когато тя стъпи до него, протегна ръка над стената. Миг по-късно металният слитък профуча нагоре и се озова в шепата му.
— Добра работа — рече той. — А сега, да се спуснем долу.
И хвърли слитъка през рамо, право в тъмните мъгли от другата страна на стената.
— Там ли? — попита Вин. — Извън градските стени? През нощта?
Келсайър се усмихна по своя вбесяващ начин, пристъпи към отсрещния ръб и се покатери на бойниците.
— Да се променя силата, с която Тласкаш или Теглиш, е трудно, но възможно. По-добре е да паднеш малко надолу, а после леко да усилиш силата на Тласъка. Пак отпускаш, пак Тласкаш и така до земята. Лесно ще уловиш ритъма.
— Келсайър… Аз не мога…