— Вин, сега си на върха на градската стена — рече той и пристъпи във въздуха. Остана да виси там, докато продължаваше с обясненията. — Има само два пътя надолу. Или трябва да скочиш, или да обясниш на патрула защо една Мъглородна предпочита да използва стълбите.
Вин се огледа загрижено и едва сега забеляза приближаващи се светлинки на фенери.
Погледна към Келсайър, но той беше изчезвал. Изруга тихо, наведе се през ръба на стената и втренчи поглед в мъглите. Вече чуваше ясно тихите гласове на стражите.
Келсайър беше прав: нямаше голям избор. Вярно, че не се страхуваше особено от високото, но на кого не би се свило сърцето, докато стои на ръба на високата стена и гледа към мрака долу, където може би го дебне смъртта?
„Дано Келсайър не е под мен“ — помисли тя и провери синята линия, за да се увери, че е точно над слитъка. После пристъпи напред…
И полетя надолу. Тласна рефлексивно стоманата, но траекторията й беше встрани от слитъка, а не точно над него. Като последствие от това Тласъкът я измести още по-далече и тя се запремята във въздуха.
Завладяна от нарастваща паника, Тласна отново — този път по-силно, като разпали стоманата. Внезапното усилие я изстреля обратно нагоре и тя се извиси високо над стената. Преминаващите наблизо стражи се извърнаха изненадано, но лицата им се изгубиха в мъглите веднага щом Вин отново профуча надолу.
Със замъглен от ужас ум тя машинално посегна и се Притегли към слитъка, опита се да се закотви към него. И, разбира се, металният къс полетя право към нея.
„Изгубена съм!“
После тялото й подскочи, дръпнато за колана. Падането й се забави и накрая тя остана да виси кротко във въздуха. Келсайър се появи от мъглите, изправен на земята точно под нея. С обичайната си усмивка.
Остави я да се спусне последните няколко крачки и я улови, преди да стъпи на меката земя. Вин трепереше и се опитваше да си поеме дъх.
— И това ако не беше забавно — подметна Келсайър.
Тя не отговори.
Келсайър седна на един камък и млъкна, очевидно, за да й даде възможност да се окопити. След малко тя разпали пютриум, за да овладее нервността си.
— Добре се справи — рече Келсайър.
— За малко да умра.
— Всеки си мисли така първия път — рече Келсайър. — Тегленето на желязо и Тласкането на стомана са опасни занятия. Можеш да се набучиш на някой къс, докато го Теглиш към себе си, или да скочиш толкова високо, че да се откъснеш от котвата. Има цял куп подобни грешки. От опит знам, че колкото по-рано се сблъскаш с тези неприятни обстоятелства, толкова по-добре. Особено когато до теб има човек, който да те улови в нужния миг. Както и да е, предполагам, вече разбираш защо за аломанта е важно да носи колкото се може по-малко метал върху тялото си.
Вин кимна, после вдигна ръка към ухото си.
— Обицата ми. Ще трябва да се откажа да я нося.
— С клипс ли е? — попита Келсайър.
Вин поклати глава.
— Не. На винтче.
— Тогава няма проблем — успокои я Келсайър. — Металът в тялото ти — дори ако част е върху него — не може да бъде Теглен и Тласкан. В противен случай всеки аломант би могъл да изтръгне металните късчета в стомаха ти, докато ги гориш.
„Добре е да се знае“ — помисли тя.
— Тъкмо по тази причина инквизиторите се разхождат така спокойно със стоманени шипове в главата. Металът пронизва тялото им и не може да попада под въздействието на друг аломант. Задръж си обицата — тя е мъничка и няма опасност да пострадаш от нея, но пък би могла да я използваш при извънредни случаи.
— Добре.
— Готова ли си да продължим?
Тя погледна нагоре към стената, приготви се за скок и кимна.
— Няма да се връщаме горе — каза Келсайър. — Ела.
И тръгна към най-гъстите мъгли. Вин се намръщи. „Значи все пак имаме някаква цел — или той просто е решил да поскитаме?“ Колкото и да бе странно, но нехайното му поведение й пречеше да разбере намеренията му.
Ускори крачка, за да го настигне, тъй като нямаше никакво желание да остава сама в мъглите. В този район около градските стени нямаше почти никаква растителност, ако не се брояха дребните храсталаци. Докато вървяха, тя настъпваше изсъхнали клони и листа, покрити със сажди. Тревата беше влажна от росата.
От време на време минаваха покрай купчини пепел, изкарани с колички извън стените. В повечето случаи пепелта се изхвърляше в река Чанерел, която минаваше през града. С времето водата разтваряше саждите — или поне така предполагаше Вин. Инак досега целият континент да е затрупан от пепелища.
Вин се стараеше да не се отделя от Келсайър. Макар че и преди бе излизала от града, винаги бе пътувала с лодкарите — работници, обслужващи ладиите, с които се прекарваха товари. Тежка работа, тъй като нерядко благородниците използваха човешка сила, вместо конска, за теглене на ладиите в каналите — но това се компенсираше донякъде от свободата да пътуваш, тъй като повечето скаа, дори крадците, никога не напускаха плантациите или градовете.