Вин наблюдаваше съществото, което се тътрузеше бавно по следите им. От корема му се спускаше мастна престилка, която се влачеше по земята. „Вкусва мирисите — припомни си тя обясненията на Келсайър. — Уловило е миризмата и я следва“. Намали силата на горящия калай и Мъгливият дух отново се превърна в тъмна могилка. Силуетът му обаче само подсилваше усещането за нереалност.
— Те разумни ли са? — попита Вин. — Щом могат да разчленяват тела и да поставят частите, където искат…
— Разумни? — попита Келсайър. — Не, не и този млад екземпляр. По-скоро следват инстинктите си.
Вин отново потрепери.
— Хората знаят ли, че съществуват? Искам да кажа — освен в легендите?
— Какво имаш предвид под „хората“? Много аломанти знаят за тях, сигурен съм, че Министерството също е в течение. Обикновените хора… те не излизат нощем. Повечето скаа се страхуват и проклинат Мъгливите духове, но през живота си не са виждали нито един.
— Късметлии — промърморя Вин. — Защо никой не предприеме нещо по въпроса?
Келсайър повдигна рамене.
— Те не са опасни.
— Но този има човешка глава!
— Вероятно се е натъкнал на труп — обясни Келсайър. — Не съм чувал мъглив дух да напада хора, имам предвид големи хора. Вероятно затова никой не им обръща сериозно внимание. И, разбира се, благородниците са открили свой начин да ги използват.
Вин го погледна питащо, но той млъкна и тръгна надолу по склона. Тя хвърли боязлив поглед към Мъгливия дух, надигна се и го последва.
— Затова ли ме доведе тук? Келсайър се засмя.
— Мъгливите духове може да са малко страшнички, но не си заслужават толкова ходене. Сега ще отидем ей там.
Тя проследи ръката му и едва сега забеляза известна промяна в пейзажа.
— Имперският път ли е това? Значи сме заобиколили града?
Келсайър кимна. След още стотина крачки — време, през което Вин погледна поне три пъти през рамо, за да се увери, че Мъгливият дух не ги застига — излязоха от шубраците и се озоваха на равната настилка. Келсайър спря и огледа пътя в двете посоки. Вин смръщи вежди. Какво търсеше?
И тогава видя каретата. Беше спряна край пътя и до нея стоеше някакъв човек.
— Здрасти, Сейзед — поздрави го Келсайър, когато се приближиха.
Мъжът се поклони.
— Господарю Келсайър. — Спокойният му глас отекна надалече в нощния въздух. В него се долавяше леко писклива нотка и приятен мелодичен акцент. — Вече си мислех, че няма да дойдете.
— Познаваш ме, Сейз — отвърна Келсайър и го потупа приятелски по рамото. — Аз съм самата точност. — Обърна се и посочи Вин. — Това боязливо малко създание се казва Вин.
— А, да — каза Сейзед, говорейки бавно и отчетливо.
Наистина имаше нещо странно в акцента му. Вин се приближи предпазливо и го огледа внимателно. Плоско лице и жилаво тяло. Беше по-висок и от Келсайър — достатъчно висок, за да изглежда неестествено — и ръцете му бяха необичайно дълги.
— Ти си терисец — сети се тя. Възглавничките на ушите му бяха провиснали, а по ушната мида бяха подредени халки. Носеше пищни пъстри дрехи на териски стюард — навсякъде имаше бродирани клиновидни знаци, изрисувани с трите основни цвята на дома на неговия господар.
— Да, малка госпожице — рече Сейзед и се поклони. — Познавате ли и други мои сънародници?
— Нито един — призна Вин. — Но зная, че благородниците предпочитат терисци за стюарди и прислужници.
— Така е, дете мое — потвърди Сейзед, после се обърна към Келсайър. — Трябва да тръгваме, господарю Келсайър. Късно е, а до Фелисе има час път.
„Фелисе — помисли Вин. — Значи ще отидем да видим лъжливия лорд Реноа“.
Сейзед отвори вратата на каретата и я затвори, след като се качиха. Докато Вин се настаняваше на плюшената седалка, терисецът се покатери на капрата и подкара конете.
Келсайър седеше мълчаливо. Завесите на прозорците бяха спуснати, за да спират мъглите, и в единия ъгъл се поклащаше мъждукащ фенер. Вин седеше срещу него — краката й бяха свити под нея — и се беше загърнала в пелерината.
„Винаги го прави — помисли си Келсайър. — Където и да иде, се опитва да бъде дребна и незабележима“. Тя не вървеше, а се прокрадваше. Дори когато се намираше на открито, изглеждаше, сякаш се опитва да се спотаи.
„Но иначе е куражлийка“. По време на собственото си обучение Келсайър не бе посмял да скочи от стената. Наложи се Геммел да го бутне.
Вин не сваляше от него черните си тъжни очи. Когато забеляза, че я гледа, отмести поглед и се сгуши в пелерината. После неочаквано го заговори.
— Брат ти… — почна почти шепнешком. — Двамата май не се разбирате много.