Келсайър повдигна вежди.
— Да. И никога не сме се разбирали. Жалко, наистина. Би трябвало, но… не е така.
— Той е по-големият, нали?
Келсайър кимна.
— Често ли те биеше?
Келсайър се намръщи.
— Да ме е биел? Не, никога не ми е посягал.
— Ти ли го надвиваше? — попита Вин. — Може би затова не те обича. Как му избяга? Или не се наложи, защото си бил прекалено силен за него?
— Вин, Марш никога не се е опитвал да ме бие. Вярно, карали сме се — но никой от нас не е искал да нарани другия.
Вин не му възрази, но той виждаше в очите й, че не му вярва.
„Какъв живот…“ — помисли си. В подземния свят често се срещаха деца като Вин. Разбира се, повечето умираха, преди да стигнат нейната възраст. Келсайър бе един от късметлиите — майка му бе находчива любовница на висш благородник, умна жена, успяла да скрие от господаря си, че е скаа. Келсайър и Марш бяха израсли с някои привилегии — въпреки незаконния си статут все пак бяха благородници, — докато баща им не откри истината.
— Защо ме научи на всички тези неща? — попита тя, прекъсвайки мислите му. — Говоря за аломантията.
Келсайър се намръщи.
— Обещах ти, че ще го направя.
— Сега, след като узнах тайните ти, какво ми пречи да избягам от теб?
— Нищо.
И отново по погледа й позна, че тя не му вярва.
— Има метали, за които не ми разказа. Първия път, когато се срещнахме, спомена, че са десет.
Келсайър кимна и се наведе напред.
— Така е. Но не премълчах за последните два, защото искам да ги запазя в тайна от теб. Те просто… са много трудни за употреба. Ще ти е по-лесно, ако в началото се поупражняваш с основните. Но ако толкова държиш да узнаеш и за тях, ще те науча веднага щом пристигнем във Фелисе.
Вин присви очи.
Келсайър въздъхна с лека досада.
— Не се опитвам да те измамя. Вин. Хората работят с мен, защото го искат, и успяваме, тъй като всички разчитаме един на друг. Няма недоверие, няма предателства.
— С изключение на едно — прошепна Вин. — Предателството, което те е пратило в Ямите.
Келсайър замръзна.
— Къде си чула това?
Вин сви рамене.
Келсайър въздъхна и разтърка челото си с ръка. Не това искаше да направи — предпочиташе да си разчеше белезите, същите, които се извиваха от пръстите през ръцете до раменете. Но се сдържа.
— Не си заслужава да говорим за това.
— Но е имало предател — настоя Вин.
— Не можем да сме сигурни. — Това прозвуча твърде неубедително, особено за него. — Но както и да е, сега хората ми си вярват. Което предполага липса на каквато и да било принуда. Ако искаш да се откажеш, още сега ще потеглим обратно за Лутадел. Ще ти покажа последните два метала, после си свободна.
— Нямам достатъчно пари да се издържам сама.
Келсайър бръкна под пелерината, извади кесия и я постави до нея.
— Три хиляди боксинга. Парите, които взех от Кеймън.
Вин погледна кесията с недоверие.
— Вземи ги — рече Келсайър. — Заслужаваш ги. Твоята аломантия стои зад успехите на Кеймън, ти си тази, която рискува да манипулира чувствата на принудителя.
Вин не помръдваше.
„Чудесно“ — помисли Келсайър, пресегна се и чукна с юмрук по предната стена. Каретата спря и Сейзед надникна през прозорчето.
— Сейз, ако обичаш, обръщай — рече Келсайър. — Връщаме се в Лутадел.
— Да, господарю Келсайър.
След минута каретата вече подскачаше в обратна посока. Вин мълчеше, все още неуверена как да постъпи. Погледна натъпканата кесия.
— Вин, говоря сериозно — рече Келсайър. — Не мога да държа в групата си човек, който не желае да работи с мен. Това, че те освобождавам, не е наказание, просто така стоят нещата.
Вин не отговори. Като я пускаше на свобода, той рискуваше неимоверно много — но принудителното й оставане също щеше да е нож с две остриета. Келсайър я наблюдаваше, опитваше се да прозре какво се крие в главата й. Дали би ги издала на властите, след като ги напусне? Съмняваше се. Тя не беше лош човек.
Просто мислеше, че всички останали са лоши.
— Ако питаш за мнението ми, планът ти е налудничав — заяви тя тихо.
— Така смятат половината от хората ми.
— Не можеш да победиш Последната империя.
— Не е необходимо — отвърна Келсайър. — Достатъчно е да осигурим на Йеден армията и да завладеем двореца.
— Лорд Владетеля ще ви спре — заяви тя. — Не можете да го победите — той е безсмъртен.
— Разполагаме с Единайсетия метал. Ще открием начин да го убием.
— Министерството е твърде могъщо. Ще намерят армията ви и ще я унищожат.
Келсайър се наведе и надзърна в очите й съвсем отблизо.
— Довери ми се достатъчно, за да скочиш от стената, и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и за това.
Тя очевидно никак не харесваше тази дума — „доверие“. Известно време го гледа мълчаливо на трепкащата светлина на фенера. Накрая взе кесията и с бързо движение я скри под пелерината си.