— Ще остана. Но не защото ти вярвам.
Келсайър повдигна вежди.
— А защо?
Тя сви рамене и отвърна съвсем искрено:
— Защото ми е интересно какво ще стане.
Да притежаваш Цитадела в Лутадел бе признак на високо положение. Но това съвсем не означаваше, че притежателят й трябва да живее в нея, във всеки случай не и през цялото време. Много семейства поддържаха луксозни жилища в съседните градове.
Като Фелисе. Тук нямаше тълпи, беше по-чисто и имперските закони не се спазваха така стриктно. Нямаше ги и импозантните укрепени кули — постройките бяха най-вече богаташки къщи и вили. По тротоарите имаше дървета, повечето трепетлики, чиято снежнобяла кора, изглежда, отблъскваше по някакъв начин саждите.
Вин разглеждаше обгърнатото в мъгла градче от прозореца на каретата. По нейна молба Келсайър угаси фенера и тя разпали калай, за да огледа по-добре потъналите в мрак улици. Беше идвала рядко в тази част на Фелисе — бедняшкият квартал, в който живееха навремето, не се различаваше особено от други подобни в останалите градове.
Келсайър също гледаше от своя прозорец, но намръщено.
— Зная какво не ти харесва — рече тя с тих глас; предполагаше, че и той като нея чува добре. — Виждаш богатствата на този град, а си даваш сметка, че са създадени от скаа.
— И това също — отвърна Келсайър също почти шепнешком. — Но има и друго. Ако се вземат предвид парите, които са били похарчени, този град трябваше поне да е красив.
— Че той е — рече Вин.
Келсайър поклати глава.
— Къщите са оцапани със сажди. Почвата е занемарена и безжизнена. Листата на дърветата са кафяви.
— Разбира се, че са кафяви. Какви искаш да бъдат?
— Зелени — отвърна Келсайър. — Всичко трябва да е зелено.
„Зелено? — помисли си Вин. — Ама че чудата мисъл“. Опита се да си представи дървета със зелени листа, но дори идеята за това й се струваше глупава. Келсайър имаше странни хрумвания — но сигурно е така с всеки, прекарал известно време в Хатсинските ями.
Той се обърна към нея.
— Преди да съм забравил, има още някои веща, които трябва да знаеш за аломантията.
Вин кимна и зачака.
— Първо — продължи Келсайър, — в края на нощта винаги изгаряй докрай остатъците от метал в теб. Някои от металите може да са отровни за организма, така че е най-добре да не преспиваш с тях в стомаха.
— Разбрано.
— Освен това — рече Келсайър — никога не се опитвай да разпалваш метал, който не е от десетте. Предупредих те, че нечистите метали и сплави могат да навредят на здравето ти. Но ако се опиташ да разпалиш метал, несвързан с аломантията, нищо чудно да се окаже смъртоносен.
Вин кимна сериозно. „Добре, че ми каза“.
— Аха — възкликна Келсайър, загледан отново през прозореца. — Ето, че пристигнахме. Наскоро закупеното имение Реноа. Хубаво ще е да си свалиш пелерината — хората тук са лоялни към нас, но винаги е добре да проявяваш предпазливост.
Вин беше напълно съгласна. Съблече пелерината и я подаде на Келсайър, за да я прибере в торбата. След това подаде глава през прозорчето, за да огледа забуленото в мъгли имение.
Дворът бе заобиколен от ниска каменна стена. Двама пазачи отвориха вратата от ковано желязо веднага щом Сейзед им подвикна.
Покрай алеята вътре се редяха трепетлики, а на близкия хълм се издигаше къщата, от чиито прозорци струеше призрачна светлина.
Сейзед спря при вратата на къщата, подаде юздите на един слуга, скочи на земята и отвори вратата на Вин.
— Добре дошла в имението Реноа, господарке Вин. — И й подаде ръка да слезе.
Вин я погледна, но не я пое, а слезе сама. Терисецът не изглеждаше оскърбен от отказа й.
Стълбището бе осветено от две редици фенери. Докато Келсайър слизаше от другата страна, Вин забеляза, че на площадката вече са се събрали неколцина посрещачи. Келсайър изкачи стълбите с бърза походка, Вин го последва, като пътьом си отбеляза колко е чисто всичко наоколо. Дали отговарящите за поддръжката скаа знаеха, че господарят им е самозванец? Как планът на Келсайър да срази Последната империя помагаше на обикновените хора, които метяха стълбището?
Слабичкият застаряващ „лорд Реноа“ беше издокаран в лъскав костюм и носеше аристократични очила. Редки посивели мустаци красяха горната му устна и — въпреки възрастта — той не стискаше бастунче. Кимва почтително на Келсайър, но запази достолепен вид. Вин веднага си даде сметка, че този човек знае какво прави.
Кеймън също имаше опит в играта на благородник, но прекалено много важничеше или пък се държеше детински. Вярно, че имаше благородници като Кеймън, но много по-впечатляващи бяха тези като лорд Реноа — спокойни и самоуверени. Мъже, чието благородство се усещаше в осанката, а не в поведението, в това да разговарят надменно и презрително с околните. Вин едва се сдържа да не се свие раболепно, когато погледът на самозванеца попадна върху нея — по навик се опита да избегне вниманието му.