— Имението изглежда доста по-добре — заяви Келсайър, докато стискаше ръката на Реноа.
— Да, впечатлен съм от напредъка — потвърди Реноа. — Чистачите се справят задоволително. Дай ни още малко време и не бих се поколебал да поканя самия лорд Владетел.
Келсайър се засмя.
— Ей, това щеше да е страхотна забава. — Отстъпи назад и кимна към Вин. — Това е младата дама, за която ти говорих.
Реноа я огледа и Вин неволно отмести поглед. Не обичаше, когато я гледаха така — винаги смяташе, че преценяват как най-добре да я използват.
— Ще трябва да обсъдим подробно този въпрос, Келсайър — рече Реноа и посочи към входа. — Но сега може би е късно…
Келсайър влезе в къщата и подхвърли през рамо:
— Късно? Че то още няма полунощ. Нареди да ни поднесат нещо за ядене — лейди Вин пропусна вечерята.
Пропуснатото ядене не беше нищо ново за Вин. Но Реноа незабавно даде знак на прислужниците и те се раздвижиха чевръсто. Реноа последва Келсайър, а Вин влезе след него. На входа обаче спря и Сейзед изчака търпеливо зад нея.
Келсайър също се задържа, забелязал, че не го следва.
— Какво има, Вин?
— Тук е толкова… чисто — рече тя, неспособна да измисли друга дума. И друг път й се беше случвало да влиза в къщи на благородници, но това винаги ставаше късно нощем и на тъмно, в компанията на крадците. Не беше подготвена за ярките светлини, които ги очакваха.
Белите мраморни стъпала на имението Реноа сякаш сияеха, отразявайки светлината на десетина фенера. Всичко беше… девствено чисто. Стените бяха бели, освен на местата, където ги красяха традиционните фрески на животни. Великолепен полилей сияеше над двойното стълбище, а останалата украса на помещението — кристални статуетки, вази с клонки и листа от трепетлики — лъщеше, без следа от сажди и мръсотия.
Келсайър се засмя и каза на лорд Реноа:
— Тази реакция е достатъчна оценка за положените от теб усилия.
Вин прекрачи прага. Завиха надясно и влязоха в помещение, където белите стени контрастираха с тъмни мебели.
Реноа спря и се обърна към Келсайър.
— Може би дамата ще иска да се освежи? Пък и има някои… деликатни въпроси, които ми се ще да обсъдя с теб.
Келсайър сви рамене.
— Нямам нищо против. — И последва Реноа към една врата. — Сейз, ще правиш ли компания на Вин, докато двамата с лорд Реноа си поговорим?
— Разбира се, господарю Келсайър.
Келсайър се усмихна и я погледна. Тя се сети, че оставя Сейзед с нея, за да й попречи да ги подслушва, и преди Келсайър да излезе, успя да му хвърли обиден поглед. „Какво стана с «доверието», Келсайър?“ Но не биваше да се ядосва напразно. Какво я интересуваше, че Келсайър я държи настрана? През целия си живот бе пренебрегвана и пропъждана. Досега не й бе правило впечатление, когато главатарите не й позволяваха да участва в подготовката на операциите.
Настани се в едно меко плюшено кресло и сви крака под себе си. Знаеше какъв е проблемът. Келсайър бе проявил твърде голямо уважение към нея и я бе накарал да се чувства важна. И тя бе започнала да смята, че е неотменна част от всички тайни обсъждания. Смехът на Рийн прекъсва мислите й и тя се намръщи, обидена на себе си и засрамена, макар да не знаеше защо.
Прислугата на Реноа поднесе плато с плодове и хляб. Сложиха до креслото малка масичка и дори й дадоха кристална купа, пълна с блестяща червеникава течност. Не знаеше дали е сок, или вино и нямаше намерение да разбере. Но опита храната — инстинктът я подканяше да не пропусне едно безплатно ядене дори когато е приготвено от непознати.
Сейзед я заобиколи и зае позиция зад креслото й и малко вдясно. Стоеше изпънат като струна, с ръце, скръстени отпред и втренчен поглед. Поза, която, изглежда, целеше да вдъхне уважение, но с нищо не помагаше на мрачното й настроение.
Вин се опита да се съсредоточи върху обстановката, но това само й припомни колко скъпи са мебелите. Чувстваше се некомфортно сред този лукс, като черно саждиво петънце върху бяло покривало. Не опита от хляба от страх да не изпусне трохи на пода и когато погледна надолу, забеляза, че краката й са изцапани със сажди.
„Цялата тази чистота е само благодарение усилията на скаа — помисли си. — Защо се притеснявам, че мога да изцапам нещо?“ Но беше ядосана, защото си даваше сметка, че всичко това е само за прикритие. „Лорд Реноа“ беше длъжен да поддържа определено ниво на лукс. В противен случай щеше да събуди подозрения.