Освен това слугите не изглеждаха нещастни или потиснати. Щъкаха наоколо с делови вид и в движенията им не се усещаше и намек за принуда. Дори чу смях откъм коридора. Тези скаа не бяха подлагани на гонения, независимо дали бяха включени в плановете на Келсайър, или не.
И така, Вин се настани удобно и почна да похапва от плодовете, като от време на време се прозяваше. По някое време прислугата си тръгна и само Сейзед остана да стърчи зад нея.
„Не мога да се храня така“ — помисли тя ядосано и попита:
— Не може ли да не ми надничаш през рамото?
Сейзед кимна и пристъпи две крачки напред. Сега се намираше до креслото, а не зад него. Зае същата изпъната поза и отново се извисяваше над нея, както преди.
Вин се намръщи ядосано, после забеляза, че на устните на Сейзед трепка усмивка. Той сведе поглед към нея и в очите му блеснаха шеговити пламъчета, после заобиколи масичката и се настани в креслото отсреща.
— Не знаех, че терисците имат чувство за хумор — рече сухо тя.
Сейзед вдигна вежди.
— Господарко Вин, останах с впечатлението, че до днес не сте познавали нито един терисец.
Вин преглътна.
— Добре де, не бях чувала, че терисците имат чувство за хумор.
— Просто не сме явни, господарке — рече Сейзед. Въпреки че отново бе изпънал гръб, в позата му се усещаше отпуснатост. Сякаш му беше толкова удобно седейки правилно, както на другите им беше докато са облегнати.
„Такива трябваше да бъдат. Идеалните прислужници, верни докрай на Последната империя“.
— Нещо безпокои ли ви, господарке Вин? — попита Сейзед, докато тя го разглеждаше.
„Докъде ли се простират знанията му? Може би дори не си дава сметка, че Реноа е самозванец?“
— Чудех се как… си се озовал тук.
— Искате да кажете как един териски стюард се е забъркал с бунтовници, намислили да събарят Последната империя? — попита той меко.
Вин се изчерви. Той очевидно беше в течение на всичко.
— Това е интересен въпрос, господарке — продължи Сейзед. — И наистина, положението ми е необичайно. Бих казал, че вярата ме е довела тук.
— Вярата?
— Да — кимна Сейзед. — Но кажете ми, господарке. Вие в какво вярвате?
Вин сбърчи вежди.
— Що за въпрос е това?
— Много важен въпрос, мисля.
Вин се облегна назад замислено.
— Не зная.
— Хората често го казват — отвърна Сейзед, — но това не винаги е истина. Вярвате ли в Последната империя?
— Вярвам в силата й.
— Че е безсмъртна?
Вин сви рамене.
— Досега поне е.
— А лорд Владетеля? Наистина ли той е Божие превъплъщение? Вярвате ли, че, както ни учи Министерството, той е Отломък от безкрая?
— Аз… никога не съм мислила за това.
— А вероятно е трябвало — посочи Сейзед. — Защото ако вероученията на Министерството не ви се понравят, съм готов да ви предложа алтернатива.
— Каква алтернатива?
Сейзед се усмихна.
— Ами зависи. Правилната вяра, казват, е като добро наметало. Ако ви е по мярка, ще ви топли и ще ви пази. Ако ли пък не, може да ви задуши.
Вин го погледна намръщено, но Сейзед продължаваше да се усмихва. Тя въздъхна и се върна към прекъснатото ядене. След малко вратата се отвори и Келсайър и Реноа се върнаха.
— Сега — рече Реноа, докато двамата с Келсайър се настаняваха, а слугите поднесоха още храна, — да обсъдим въпроса с това дете. Човекът, който щеше да играе мой племенник, не е подходящ, така ли?
— За съжаление — призна Келсайър, докато нагъваше лакомо.
— Това сериозно усложнява нещата — заяви Реноа.
Келсайър сви рамене.
— Ще направим Вин твоя наследничка.
Реноа поклати глава.
— Момиче на нейната възраст би могло да стане наследница, но ще будя подозрение с избора си. В рода Реноа има много подходящи мъжки кандидатури. Щеше да е трудно дори ако имахме човек на средна възраст. Но младо момиче… не, твърде много хора ще се заровят в миналото й. И ако някой се сети да прати вестоносец, за да провери какво се знае за нея…
Келсайър се намръщи.
— Освен това — продължи Реноа — има и един друг въпрос. Избера ли за наследник млада девойка, тя неизбежно ще се превърне в прицел за всички ергени в Лутадел. Ще й е много трудно да шпионира, обкръжена от толкова внимание.
Вин се изчерви. Кой знае защо, усети, че сърцето й се свива. „Това е единствената роля, която Келсайър бе готов да ми отреди в операцията си. Ако не мога да се справя с нея, какво ще търся в групата?“
— И какво предлагаш? — попита Келсайър.
— Какво ли? Не е задължително да е моя наследница — отвърна Реноа. — Защо вместо това да не я представим като млада издънка на нашия род, която ме придружава в Лутадел? Може би съм обещал на родителите й — мои далечни братовчеди — да въведа дъщеря им в придворния живот? Всеки би си помислил, че тайната ми цел е да я омъжа за представител на висшата аристокрация и така да си осигуря още една силна връзка. От друга страна, така тя няма да привлича излишно внимание — всички ще знаят, че произходът й не е висок, може и дори идва от някое селско семейство.