„Нещо не е наред“ — помисли тя и се наведе тъкмо когато няколко блестящи монети — нейните боксинги, тези, които противникът бе Тласнал одеве — се върнаха от небето и се озоваха в ръката му. Той се завъртя и ги метна към нея.
Вин изпусна кинжалите с тих вик, протегна ръце и Тласна монетите. Почти веднага бе отхвърлена назад, тъй като Тласъкът й срещна този на нейния противник.
Една от монетите увисна по средата между двамата. Останалите изчезнаха в мъглите, разпилени от противоборстващите сили.
Вин разпали стомана и докато отхвърчаше назад, чу пъшкането на противника си, който също бе съборен. Тялото му се удари в стената, нейното срещна едно дърво. Тя разпали пютриум и надмогна болката. Използва дървото за опора и продължи да Тласка.
Монетата затрептя във въздуха, впримчена между увеличените сили на двамата аломанти. Натискът растеше. Вин стисна зъби, усещаше как стъблото зад нея се огъва.
Противникът не отстъпваше и на сантиметър.
„Няма… да… му… се дам!“ — повтаряше си Вин, докато разпалваше едновременно стомана и пютриум. Изпъшка и съсредоточи цялата си сила върху монетата.
Настъпи миг на затишие. После дървото се прекърши със силно пращене и Вин литна назад.
Дори калаят не бе достатъчен, за да запази мислите й ясни. Една черна фигура я доближи, с развята пелерина. Вин скочи и посегна към кръста си. Беше забравила, че кинжалите вече не са там.
Келсайър отметна качулката си и й ги подаде. Единият беше счупен.
— Вин, зная, че е инстинктивно, но не е необходимо да протягаш ръце напред, когато Тласкаш — нито пък да изпускаш това, което държиш.
Тя направи кисела физиономия и потърка удареното си рамо.
Добра работа с кесията — похвали я Келсайър. — За миг успя да ме излъжеш.
— Не че спечелих нещо от това — изръмжа тя.
— Вин, занимаваш се с тази работа едва от няколко месеца — рече той. — Като се имат предвид всички обстоятелства, напредъкът ти е невероятен. Но бих ти препоръчал да избягваш директно Тласкане срещу хора, които са по-тежки от теб. — Спря и огледа крехкото й телце. — Което вероятно означава да го избягваш винаги.
Вин въздъхна и се протегна. Имаше и други синини по тялото. „Поне не се виждат“. Сега, когато синините от побоя на Кеймън бяха изчезнали, Сейзед я бе предупредил да е внимателна. Трябваше да изглежда като светска дама, а гримът не можеше да скрие всичко.
— Заповядай — рече Келсайър и протегна ръка. — Сувенир.
Вин взе предмета — беше монетата, която бяха Тласкали.
От натиска беше изкривена и с изгладен релеф.
— Ще се видим в къщата — рече Келсайър.
Вин кимна и той изчезна в нощта. „Прав е — помисли тя. — Аз съм по-дребна, тежа по-малко и имам по-малък обхват от всеки потенциален противник. Ако нападна някой лице в лице, ще изгубя“. Другата възможност повече съответстваше на нрава й — да удря от прикритие, да остава невидима. Трябваше да се научи да използва по същия начин аломантията. Келсайър непрестанно повтаряше, че се развива изумително бързо за аломант. Изглежда, го отдаваше на своето преподаване, но Вин имаше усещането, че причината е другаде. Мъглите… нощните скитания… всичко това й се струваше толкова естествено. Вече не се опасяваше, че няма да овладее аломантията навреме, за да помогне на Келсайър срещу други Мъглородни.
Безпокоеше я нейната част от плана.
Въздъхна и с едно движение прескочи стената, за да потърси кесията. В къщата от другата страна светлините горяха и из двора щъкаха хора. Никой от тях не посмя да навлезе в мрака. Скаа се бояха от Мъгливите духове, благородниците — от намеса на други Мъглородни. Все опасности, срещу които един разумен човек не би искал да се изправя.
Откри кесията с помощта на синкавата линия — висеше на клона на едно дърво. Притегли я леко и се върна на улицата. Келсайър вероятно бе забравил за своята кесия — и без това вътре сигурно бяха останали само десетина монети. Но за Вин, която през целия си живот бе гладувала, и това бе цяло състояние. Не можеше да се научи да пилее. Дори една хвърлена монета караше сърцето й да се свива.
Ето защо, докато се прибираше, тя се стараеше да изразходва монетите пестеливо и вместо това Тласкаше и Теглеше метални предмети от сградите или парчета по улицата. Вече беше свикнала с подскачащата походка на Мъглороден и не се налагаше да обмисля всяко следващо движение.
Но как щеше да се справи с ролята на млада благородничка? Не можеше да скрие неспокойствието си дори от самата себе си. Кеймън успяваше, защото бе самоуверен, качество, което Вин знаеше, че не притежава. Успехът й в аломантията само доказваше, че мястото й е в сенките и скривалищата, а не с красиви дрехи под ярката светлина на балните зали.