Пепелта продължаваше да се сипе. Понякога Вин си представяше, че е като саждите, или вятъра, или самата мъгла. Нещо без мисъл, способно на най-обикновено съществуване, без да разсъждава, да се обвързва и да страда. Едва тогава можеше да е… свободна.
Долови шум и след миг тайната врата в задната част на малкото помещение се отвори.
— Вин! — рече Улеф и подаде глава в стаичката. — Ето те! Кеймън те търси от половин час.
„Тъкмо затова се скрих тук“.
— Трябва да вървиш — продължи Улеф. — Операцията започва съвсем скоро.
Беше дългурест хлапак. Приятен, по свой собствен начин — наивен, ако някой, израсъл в подземния свят, въобще може да се нарече така. Разбира се, това не означаваше, че не би я предал. Предателството няма нищо общо с приятелството, то е неотменна част от оцеляването. Животът на улицата е безжалостен и ако един крадец скаа не иска да бъде заловен и екзекутиран, трябва да е прагматичен.
А жестокостта е най-прагматичното от всички чувства. Още един от цитатите на Рийн.
— Е? — подкани я Улеф. — Какво чакаш? Кеймън е бесен.
„Че кога ли не е?“ Но въпреки това Вин кимна и се измъкна от тясната и уютна вътрешност на наблюдателницата. Промуши се покрай Улеф, излезе през вратичката, мина по един тесен коридор и се озова в занемарено килерче — едно от многото помещения в задната част на магазинчето, служещо за прикритие на тайната квартира. Самото леговище на бандата бе скрито в каменна изба под къщата.
Вин излезе от постройката през задната врата, следвана по петите от Улеф. Операцията, за която говореше, щеше да се проведе на няколко пресечки оттук, в заможната част на града. Доста сложна операция, една от най-изпипаните, които Вин бе виждала. Стига да не заловяха Кеймън, печалбата наистина щеше да е тлъста. Ако пък го хванеха… Какво пък, да се мамят благородници и принудители беше опасно занятие — но със сигурност за предпочитане пред ковачницата или тъкачната фабрика.
Вин свърна от широката улица и продължи по тъмна жилищна уличка в един от многото градски бордеи. По ъглите и в канавките се свиваха болни скаа, твърде слаби, за да идат на работа, и пепелта бавно ги засипваше. Вин сведе глава и придърпа качулката, за да се предпази от сипещите си сажди.
„Свободна? Не, никога няма да съм свободна. Рийн беше сигурен в това, когато си тръгна“.
— Ето те най-сетне! — Кеймън вдигна тлъстия си показалец и почти го завря в лицето й. — Къде беше?
Вин се постара да прикрие омразата и бунта в очите си. Просто сведе поглед, та Кеймън да види само онова, което би желал. Имаше и други начини да си силен. Този урок го бе научила сама.
Кеймън изръмжа, после я зашлеви с опакото на ръката си. Вин отлетя назад и се свлече по дървената стена, но понесе наказанието мълчаливо. Синина и нищо повече. Беше достатъчно силна, за да го превъзмогне. И преди се беше справяла.
— Слушай — изсъска Кеймън. — Чака ни важна работа. Става въпрос за хиляди боксинги — стотици пъти повече, отколкото струваш ти. Няма да ти позволя да я провалиш. Разбра ли ме?
Вин кимна.
Кеймън я изгледа втренчено, с почервеняло от гняв лице. После отмести поглед и си замърмори под нос.
Беше ядосан от нещо — със сигурност не от Вин. Вероятно бе чул за бунта на скаа на север преди няколко дена. Говореха, че един от провинциалните господари, Темос Трестинг, бил убит, а имението му — изгорено до основи. Подобни случки не влияеха добре на бизнеса — благородничеството ставаше по-бдително и не толкова лековерно. Което на свой ред можеше да доведе до сериозен спад в печалбите на Кеймън.
„Търси някого, на когото да си го изкара — помисли си Вин. — Винаги е нервен преди работа“. Вдигна очи към него и облиза кръвта по устните си. Изглежда, бе показала с нещо увереността си, защото той я стрелна с поглед и за миг лицето му потъмня. Вдигна ръка, сякаш се готвеше да я удари пак.
Вин използва частица от Късмета.
Взе само трохичка, останалото й трябваше за предстоящата работа. Насочи Късмета към Кеймън, за да го успокои. Главатарят застина — не беше усетил докосването на Вин, но изпитваше ефекта му. Постоя така няколко секунди, после въздъхна, обърна се и отпусна ръка.
Докато Кеймън се отдалечаваше, Вин избърса кръвта от устните си. Главатарят изглеждаше наистина убедително в костюм на благородник. Досега не беше виждала толкова скъп костюм — снежнобяла риза под тъмнозелена жилетка с гравирани златни копчета. Дълъг черен сюртук по последна мода и шапка в същия цвят. На ръцете му проблясваха пръстени и дори носеше фехтоваческо бастунче. Кеймън наистина се бе справил отлично в опита да заприлича на благородник — когато трябваше да се играе роля, малцина крадци можеха да се сравняват по компетентност с него. Ако можеше само да овладее буйния си нрав…