Стаята обаче не беше толкова впечатляваща. Докато Вин се изправяше, Кеймън взе да се кара на останалите членове на шайката. Бяха наели малък апартамент на последния етаж на местния хотел. Не твърде луксозен, но тъкмо това беше идеята. Кеймън щеше да играе ролята на „лорд Джедуи“, провинциален благородник, сполетян от финансови затруднения и пристигнал в Лутадел, за да се сдобие с отчаяно лелеян договор.
Голямата стая бе преоборудвана в нещо като гостна — имаше масивно бюро за Кеймън и стени, украсени с евтини картини. Зад бюрото стояха двама души, облечени с униформи на лакеи — те щяха да са личната прислуга на Кеймън.
— Каква е тая гюрултия? — попита един мъж от прага. Беше висок, облечен със скромна сива риза и широки панталони, на пояса му бе закачена тънка сабя. Терън беше вторият главатар — предстоящата операция бе всъщност по негова идея. Беше повикал Кеймън за съдружник, трябваше му някой, който да изиграе ролята на лорд Джедуи, а всички знаеха, че Кеймън е най-добрият.
Кеймън вдигна глава.
— Ха? Гюрултия? Само дребен проблем с дисциплината. Не обръщай внимание, Терън. — Кеймън придружи думите си с небрежно махване на ръка — което само подчерта умението му да се претворява в ролята на истински аристократ. Беше толкова арогантен, сякаш принадлежеше към някоя от Големите къщи.
Терън присви очи. Вин се досещаше какво може да си мисли — питаше се дали ще е твърде рисковано да забие нож в тлъстия гръб на Кеймън, след като приключат с тази работа. Но след малко високият мъж отмести очи от Кеймън, погледна Вин и попита:
— Коя е тази?
— От моята банда.
— Мислех, че не ни трябват още хора.
— Да, но тя ми е нужна. Не й обръщай внимание. Моята част от операцията не е твоя грижа.
Терън огледа Вин и очевидно забеляза разкървавената й устна. Тя извърна очи, но усети, че той плъзва поглед по тялото й. Носеше семпла бяла риза с копчета и тесен клин. Едва ли бе особено примамлива — мършава, с детинско личице, сигурно не изглеждаше на повече от шестнайсет. Но някои мъже си падаха по такива жени.
Тя се зачуди дали да не използва малко от Късмета и върху него, но той вече се обръщаше.
— Принудителят скоро ще е тук — обяви Терън. — Готови ли сте?
Кеймън завъртя очи с досада и отпусна масивното си туловище в креслото.
— Всичко е подготвено, Терън. Остави ме на мира! Върни се стаята си и чакай.
Терън се намръщи, обърна се и излезе.
Вин огледа помещението, като обръщаше специално внимание на украсата, слугите и атмосферата. Накрая се доближи до бюрото на Кеймън. Главатарят ровеше в купчина документи и изглежда, се чудеше кои да постави отгоре.
— Кеймън — тихо каза Вин. — Прислугата е твърде лъскава.
Кеймън вдигна глава и смръщи вежди.
— Какви ги плещиш?
— Прислугата — повтори Вин почти шепнешком. — Нали лорд Джедуи трябваше да е разорен? Има скъпи дрехи, които са му останали отпреди, но не би могъл да си позволи и богато облечена прислуга. По-скоро ще използва скаа.
Кеймън я изгледа ядно, но се замисли. На външен вид нямаше голяма разлика между благородник и скаа. Слугите, които Кеймън бе избрал обаче, бяха облечени като дребни аристократи — имаха шарени жилетки и се държаха твърде уверено.
— Принудителят трябва да бъде убеден, че си на ръба на оцеляването — продължи Вин. — Повикай за прислуга няколко скаа.
— Ти пък какво разбираш от това? — озъби се Кеймън.
— Достатъчно разбирам. — И още щом го каза, съжали — беше твърде предизвикателно. Кеймън помръдна тлъстата си ръка и Вин се присви в очакване на поредната плесница. Не можеше да си позволи да използва повече Късмет върху него. Беше и останал съвсем малък запас.
Но този път Кеймън не я удари. Вместо това въздъхна и положи ръка на рамото й.
— Вин, защо непрестанно ме предизвикваш? Знаеш в какви дългове бе затънал брат ти, преди да избяга. Даваш ли си сметка, че не толкова милостив човек на мое място отдавна щеше да те е продал на развратителите? Щеше ли да ти хареса да обслужваш някой сластолюбив благородник, докато не му омръзнеш и не нареди да те екзекутират?
Вин сведе поглед към земята.
Кеймън заби пръсти в рамото й и този път тя не можа да се сдържи и изстена от болка. Той се ухили доволно.
— Честно казано, Вин, не зная защо те държа. — И я стисна още по-силно. — Трябваше да се отърва от теб още преди месеци, когато брат ти ме предаде. Но сигурно съм с твърде добро сърце.
Най-сетне я пусна и й посочи да застане в ъгъла, до едно високо декоративно растение. Тя направи каквото й нареди, като се намести така, че да вижда цялото помещение. „Болка и нищо повече. Свикнала съм да търпя“.