— Кажете ми, докторе — беше попитал той, — всички горим от нетърпение да научим от коя ръчна количка на „Петикоут Лейн“ купихте тези ботуши?
Вярно, че ботушите му не носеха марката на модерен производител. Беше ги купил от един сарач в Мейдстоун и когато ги пробва за първи път, изглеждаха много добре. Мъчително съзнаваше, че в сравнение с тези на офицерите от Кавалерията на Бейтмън (бенгалските сиви — конни части), на неговите ботуши липсваше идеалната прилепналост, осигурявана от обущаря Лоб от Сейнт Джеймс, идеалната прилепналост, която не оставяше вътре място за нищо по-плътно освен за дамски копринен чорап.
Насочи мислите си към Доли. Доли с нейните големи очи и изключителна отзивчивост. Как издържаше да живее с този демон? Как го търпеше до себе си? И в ума му изникна, не за пръв път, терзаещият го образ на Доли в обятията на Гайлс Прентис. Лекарят си представи горещината на индийската нощ. Представи си затворените краища на мрежата против комари. Опита се, но безуспешно, да задържи на разстояние образа на тънките мургави ръце на Прентис, проучващи външната анатомия, която разпаленото въображение и медицинският опит извикаха в съзнанието на доктора. Твърде лесно.
Присъстващият старши офицер, майор Хари, вдигна поглед от масата и пак го сведе. Силно сияещи очи, пъстри лица, несвързан и неясен говор, не щеше и съмнение — когато Прентис отсъстваше, разговорите стихваха и потичаше пиенето, за да запълни паузите. А Прентис го нямаше. Беше заминал за щаба в Калкута на събеседване за повишение в чин. „Но защо Гайлс? Защо не аз?“ Само един от тях можеше да бъде повишен този път и това бе Прентис. Сега беше моментът да пробие и Господ знаеше кога друг път щеше да се повтори.
Действително му бе необходима тази стъпка в кариерата. Парите му бяха нужни. Съвсем скоро щеше да му се наложи да изпраща децата у дома в Англия на училище. Съпругата му вече се оплакваше и на него му се гадеше от безкрайното опяване: „Нямам какво да облека… каретата е само с един кон… кога ще си купим собствени мебели?“ Отчаяно се нуждаеше от тази стъпка, а сега Прентис я правеше. Превзетият Прентис!
Дики Темплар по същия начин оглеждаше компанията. Назначен на временна служба и в очакване да се присъедини към един полк гурки2 на северозападната граница, той беше доволен, че няма да бъде причислен към Кавалерията на Бейтмън с официално обявление в държавния вестник. Смяташе, че въпреки бляскавото си минало (славни герои от Въстанието) те твърде дълго бяха почивали на лаврите си и перспективите им за повишение не бяха добри. А офицерите — те го отегчаваха. Нещо повече, дори го отвращаваха. Подразнен от компанията им, той стана от масата и се отправи към гуслакхана3, където с усилие разкопча цепката на тесните си парадни панталони и постоя за момент, целейки се в тъмното най-вече по памет.
Беше вонящо малко помещение и със свободната си ръка той отвори прозореца, през който внезапно нахлу непознат звук. Непознат звук в кресчендо и — ей там — какво беше това? Изстрел. И още един. Закопчавайки се, той се надигна на пръсти и се вторачи през прозореца. Видя жълт подскачащ пламък, който взе да извира от една от къщите, на около половин миля, прецени той. Пожар? Да, имаше пожар и сега го лъхна мирис на пушек. Пожар в базата? Вероятно нищо сериозно. Когато Темплар се върна бързо в столовата, никой друг, изглежда, не го усещаше.
— Пожар! — извика той. И повтори: — Пожар в базата!
Един до друг, петимата офицери от сивите конни части препуснаха в лек галоп към мястото на тревогата. Изтрополиха в двора и поразени забелязаха разрушения дом на Прентис. Повика ги някой в червена парадна куртка, бялата му риза отпред беше почерняла. По агнето, избродирано в сиво на ревера му, определиха, че е кралският дежурен офицер. Четирима британски войници, навярно кралският противопожарен отряд, теглеха ръчката на пожарникарската кола, а други двама насочваха водната струя към развалината. Други, лицата им вързани с парчета плат, правеха напразни опити да се приближат. Стрелци наблюдаваха безучастно.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита майор Хари.
— Трагедия! Пълна трагедия! — бе отговорът. — Направихме всичко възможно, но дойдохме твърде късно. Проклетата пожарникарска кола! Върши работа горе-долу колкото воден пистолет! Наредихме се във верига, за да пренасяме кофите с вода, но бяхме много малко на брой и закъсняхме.