И двамата се умълчаха за малко, мислеха за смъртта и за последното унижение на съпругата на полковника.
— А как са разбрали, че е кобра? — запита Джо. — Не познавам Индия и вероятно има неща, които за някой стар индиец са очевидни, но за мен са мистерия…
Тя се наведе напред, обзета от внезапно напрежение.
— Знаели са, че е кобра, защото змията била все още там! На мястото на смъртта. Звучи наистина странно и навярно обяснението е просто, но — побиват ме тръпки, когато говоря за това — но някой е убил кобрата, отсякъл й е главата, и я оставил просната до тялото на Джоун.
— Но това означава…?
— Да, че някой, който е минавал, е видял Джоун да лежи убита. Някой, който е минал много скоро след ухапването. Или дори е бил свидетел на ухапването? Достатъчно скоро след това, за да хване змията и да я убие. Но защо? За да отмъсти за Джоун. Кошмарно! Е, господин полицай, на какво мнение сте?
— Полицията тогава съставила ли си е версия?
— Доколкото са успели да разкрият, нямало е свидетели на тази смърт, нито дори минаващ просяк. Сметнали са, че може би някакъв човек, както споменах, който работел в гората — добивал дървени въглища вероятно, — се опитал да я спаси, убил змията и тогава, осъзнавайки, че положението е безнадеждно, просто изчезнал и се покрил.
Джо замълча, дожаля му за Джоун Кармайкъл. Самотна съпруга, нещастен брак, груб съпруг, търсеща някакво облекчение от скуката в ездата рано сутрин, страдаща в същото време от заболяване на пикочния мехур, наистина мрачна и трогателна история.
Обхванат от тъжни мисли, той се обърна към Нанси:
— Имала ли е приятели?
— Не знам. Не ми е идвало наум да разбера. Познати — очевидно. Човек не би могъл да живее на такова място без познати, но близки приятели — не, не знам да е имала. Важно ли е?
— Не, не мисля. Просто пред погледа ми се очерта толкова печална картина. Щеше ми се да си представя, че е имала добра приятелка, у която се е отбивала на връщане от ездата.
Нанси вдигна вежди.
— Сантиментален полицай? Ясно ми е всъщност какво имате предвид… Можем да попитаме. В базата живеят доста офицери със съпругите си, които са били там преди войната. Не непрекъснато, разбира се. Местят се. Всички в Индия се местят! Може да са били командировани в други бази междувременно, но те ще си спомнят. Ако са били там, ще си спомнят. Бъдете сигурен.
— И казвате, че първият смъртен случай е бил през 1910 година?
— Доли Прентис. Дванайсет години оттогава — а това е дълъг период в Индия, — но хората още си спомнят за Доли! Половината полк бил влюбен в нея, както се говори. Била симпатична дори на жените, което е необичайно, защото била млада и много хубава. Има снимки. Не са спасили почти нищо след пожара, но една метална кутия със семейни ценности не била напълно съсипана, а тя съдържала между другите вещи и два албума с фотографии. Доли била истинска английска роза — русокоса и с големи сини очи. От онези пухкави женски създания, които завъртат главите на мъжете… очарователна като тримесечно котенце…
Джо се усмихна. Погледна доста острия профил, който стоеше до него, наклона на брадичката, правилния строг нос и многозначителната дяволита усмивка и си помисли, че Нанси Дръмънд и Доли Прентис не си приличат особено.
— Била е съпруга на…?
— Майор Прентис, какъвто е бил тогава. Гайлс Прентис. Сега е полковник и е командир на бенгалските сиви в базата. Ще се запознаете, разбира се.
— Щастлив брак ли са имали?
— Не мога да ви кажа със сигурност. Чувала съм разни неща. Някои говорят, че боготворял Доли и има доказателства, че напълно рухнал емоционално след нейната смърт. Други разправят, че бил безразличен към нея. Той е доста… как да кажа, сам ще прецените… но мисля, че е малко странен. Трудно е да го разбереш или да го харесаш. Но независимо от недостатъците си, Прентис очевидно не е отговорен по какъвто и да е начин за смъртта на Доли.
— Сигурна ли сте?
— О, да. Няма и сянка от съмнение. По време на пожара е бил в Калкута на вечеря с наборната комисия в Бенгалския клуб. Бил е съкрушен, когато се върнал и му разказали. Офицерите били оставили телата там, където ги намерили в руините на къщата и…
— Телата? Телата ли казахте?
— Да. Две тела. В спалнята. Тялото на Доли, което все още било на леглото, и още едно…
Тя се запъна и се почувства неловко, когато смръщи вежди, обмисляйки как да продължи.