Мишел Моран
Последната кралица на Индия
На моя съпруг Амит Кушваха.
И на нашия син Лиъм.
Бележка на автора
В стремежа си да направя Индия от XIX век по-достъпна за читателите от XXI век си позволих да променя някои неща в историята на Сита. Например в цялата книга съм използвала наименованието „Индия“, въпреки че държавата Индия такава, каквато я познаваме днес, възниква едва през 1947 година. Терминът „хиндуист“ също е анахроничен, а окончанието „–изъм“ е добавено от Запада поради погрешното убеждение, че хиндуизмът е религия. А той е нещо много повече от религия — той е начин на живот. Терминът „хиндуист“ идва от думата „Синдху“, която всъщност е име на река и в този смисъл е съвсем светска по значение. Дори атеистът може да бъде хиндуист.
Позволила съм си леки изменения и в историческите данни. С цел придържане към модерното изписване някои имена на градове са дадени такива, каквито са днес, а не каквито са били по времето, за което се разказва в тази книга. Така Каши тук е Варанаси или Бенарес, а Конпор е Канпур.
И накрая, някои от титлите, с които в онези времена са се обръщали към владетелите, тук са или скъсени, или направо пропуснати. Например раджа Гангадхар рао тук се среща просто като раджа Гангадхар, а рани Лакшмибай е скъсена на рани Лакшми.
Всеки англичанин се ражда с определена чудодейна мощ, която го превръща в господар на света. Когато англичанинът иска нещо, той никога не си казва, че го иска. Просто чака търпеливо, докато накрая, неизвестно по какви пътища, в съзнанието му не назрее пламенното убеждение, че е негов морален и религиозен дълг да завладее онези, които имат онова, което той иска.
Пролог
Дневници, прикътали седемдесет и пет години от моя живот, са разпръснати по леглото ми и покриват почти цялото одеяло, което Рааши уши за мен през последната зима. Отворени до един, те приличат на остарели нощни пеперуди, прекалено уморени и изтощени, за да имат сили да излетят. На осемдесет и пет годишна възраст вече ми е доста трудно да разчета дори собствения си почерк. Ала съм чела написаните думи в тях толкова често, че те са се отпечатали завинаги в съзнанието ми като шарките по черно-оранжевите криле на пеперуда.
Вземам от писалището си един плик и го нося на леглото. Напоследък повечето от писането ми се извършва тук. Адресирам внимателно плика до мис Пениуел и се гордея с факта, че съобразих да я наричам „мис“, а не „мисис“. Именно този вид детайли спасиха живота ми, когато нейните сънародници пристигнаха в родината ми с намерението да я превърнат в една малка Англия — но с допълнителната облага от екзотични жени и изобилие от чай. Но ако мис Пениуел е права и англичаните благоволят да прочетат историята на пишещата в момента старица, това може би ще се промени.
Когато бях малка, живеех в малкото кралство Джанси, чиито владетели бяха махараджа Гангадхар и неговата кралица рани Лакшми. Сега живея в огромна страна, наречена Индия, чиито граници се простират от Бирма до Кашмир. Вместо от махараджа, днес ние сме управлявани от чуждестранен император — синът на кралица Виктория, крал Едуард VII. И там, където някога към небето се възправяха изящни ступи, съхраняващи свещените изображения на хиндуисткия принц Сидхарта (който накрая стана Буда), вече си имаме високи английски кръстове, кацнали върху църковни островърхи кули. Да, аз съм много стара и никой на този свят не би могъл да очаква да достигне до подобна възраст, без да стане свидетел на големи промени. Но аз преживях и една ужасна война между Индия и Великобритания и в продължение на почти столетие наблюдавам как нашите древни традиции бавно, но сигурно биват изличавани.
Има една стара хиндуистка поговорка, която баща ми някога често обичаше да повтаря: Бандар киа джаане адарк ка сваад. Което ще рече: „Какво ти знае маймуната за вкуса на джинджифила?!“. Смятам, че това важи в пълна степен за англичаните. Те не знаят абсолютно нищичко за народа, който дойдоха да управляват. Тогава как бихме могли да очакваме от тях да пазят нашите храмове и да уважават нашите богове? В най-добрия случай те гледат на тях като на екзотични украшения. В най-лошия — като на останки от „езическото варварство“, което се шири необуздано из една страна, дала на света шаха и цифрата нула.
Поглеждам отново адреса, който мис Пениуел ми даде преди два месеца. Стояхме заедно с Рааши на железопътната гара в Бомбай, когато към нас се втурна една жена. Тракането на острите ѝ токчета отекваше по каменната платформа. В страна на червени сарита и шафранени дупати тя беше облечена в сива блузка и шапка в същия нюанс на сивото. Черната ѝ пола стигаше едва до прасците ѝ. Беше англичанка.