— Сита? — на вратата ми се появи Авани. Беше късно и тя би трябвало вече да се е прибрала у дома си, но през последните три нощи беше избрала да остане с нас. — Помислих си, че не би имала нищо против една чаша топло мляко, нали?
Седнах на леглото си, преглътнах непоносимата болка в гърлото си и промърморих:
— Тя ще умре ли?
Авани прекоси стаята и приседна до мен.
— Не знам — прошепна и ми подаде млякото. Обаче аз не бях в състояние да сложа нищо в устата си.
— Какво е усещането ти? — не я оставих на мира аз. Впих изпитателно очи в изражението ѝ и забелязах, че долната ѝ устна потрепва.
— Че има бури, които могат да бъдат издържани — отговори тя, — а други просто поглъщат всичко по пътя си. Само боговете знаят от кой вид ще бъде тази сега.
— И какво ще правим?
— Ще си построим възможно най-издръжливия кораб! — отсече тя. — Баща ти поръча да доведат най-добрия лекар в Барва Сагар!
Ала най-издръжливият кораб беше отплавал твърде късно.
Няколко часа по-късно Авани ме събуди, за да ми съобщи, че детето се е родило.
— Момиченце — добави. — Красиво и здраво. Баща ти вече изпрати да доведат дойка. Но, Сита… — и не довърши. Не беше необходимо. Истината се четеше в очите ѝ така, сякаш четях книга.
Изстрелях се от стаята си и хукнах право към стаята на мама. Татко лежеше до нея на леглото, обгърнал нежно с ръце тялото ѝ.
— Мама джи! — изкрещях.
— Махай се оттук! — изсъска баба.
Но въпреки че не беше в състояние да я чуе, баща ми очевидно разбра и вдигна ръка, за да ми даде знак да остана.
Ако някога сте ставали свидетели на нещо неизразимо болезнено, сигурно знаете какво имам предвид, като ви казвам, че тогава сякаш всичко изведнъж спря — дъждът, който се лееше като порой отвън, виковете на новородената ми сестра в скута на акушерката. Майка ми лежеше бездиханна на леглото, а чаршафът, увит около нея, беше подгизнал от кръв. Погледнах към лицето ѝ. Как беше възможно някой толкова красив да си отиде толкова рано от този свят?!
— Мама джи? — прошепнах и видях, че очите на баща ми плувнаха в сълзи.
— Сита, майка ти е мъртва — обади се докторът. — Никога повече няма да се събуди.
Протегнах ръка и погалих бузата на мама, но кожата ѝ беше студена и аз бързо се дръпнах.
— Дойката ще пристигне утре, а дотогава за Ануджа ще се грижа аз! — отсече акушерката.
Това беше името, избрано от майка ми в случай, че се роди момиченце.
Акушерката се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми и изрече вече по-тихо:
— Така върви светът, детето ми. Раждане и смърт. Самсара. Промяната е единственото постоянно нещо на този свят.
Сведох очи към мама, която изглеждаше толкова самотна там, на леглото, въпреки прегръдката на баща ми. Но как ще продължи животът в нашия дом без майка ми? Кой ще учи сестричката ми на нейните любими химни или как да украсява косата си с жасминови цветове?
— Но защо трябва да се променя към по-лошо? — отроних едва чуто.
Акушерката преглътна с мъка сълзите си и отвърна:
— Предстоят трудни дни за вашето семейство.
И се оказа напълно права — дните, които последваха, бяха кошмарни и безкрайно болезнени.
И въпреки това, когато от дистанцията на времето се връщам към този период, си давам сметка, че помня много малко неща. Вероятно това е начинът, по който собственият ни ум ни предпазва от събития, които са толкова опустошителни, че ако не успеем да ги забравим, губим разсъдъка си. Така както гущерът, когато е застрашен, се разделя с опашката си, за да разсее хищника и да успее да се спаси. А скръбта — за всеки, който някога я е преживявал — е точно като хищник. Открадва първо щастието ти, а после, ако ѝ позволиш, би могла да ти отнеме абсолютно всичко.
Все пак си спомням някои неща и едно от тях, естествено, е омразата към баба ми. Интересно защо в пиесите на Шекспир няма почти никакви баби. Ако тогава можех да взема писалка и да зачеркна тази жена завинаги от моя живот, с удоволствие бих го направила. Бях абсолютно убедена, че ако бяха извикали доктора навреме, още когато татко беше отишъл да изпрати леля до дома ѝ, майка ми нямаше да умре. Но баба ми беше избрала за нея смъртта и заради това бях твърдо решена никога повече да не ѝ проговоря или поне да говоря само в краен случай.
През дните непосредствено след смъртта на майка ми жителите на селото се изреждаха да изказват почитта си към нея, а баба ми изнасяше представление след представление. Повеждаше всяка новодошла жена бавно към стаята на майка ми, попивайки сълзите си с ръба на бялото си сари и всеки път, когато стигнеше до открития паланкин, където беше поставена мама, въздишаше дълбоко и измъчено. От нея можеше да излезе невероятна актриса!