— Чух, че британците преследвали рани чак до Банда, обаче тя убила двама британски войници и един лейтенант. От нейните войници също загинал един. Но останалите успели да стигнат до Калпи.
— А град Джанси?
— Изгорен до основи.
— А хората там? — попита Арджун.
— Избити.
— Но те бяха хиляди! — пет хиляди, както беше споменавала рани.
— Да, толкова. А британците изгубили само сто човека.
Но това бяха действия на демони! Човеците не си причиняваха подобни злини един на друг! Изгледах Баладжи — очите му не трепнаха нито за миг. И аз разбрах, че всичко казано е истина. Британците бяха отнели живота на пет хиляди души като отмъщение за нещо, извършено от десетина. Сетих се за жената, която толкова отчаяно ни молеше да вземем детето ѝ — кръглото му личице, трапчинките на бузите и огромните, ярки очи. И зарових лице в ръцете си.
— Малко по-късно бил заловен бащата на рани — продължи Баладжи.
Всички бяхме абсолютно шокирани. Най-много Арджун, който възкликна:
— Той не е успял да стигне до Калпи?
— Не. Стигнал до Датия, обаче тамошните хора го предали. Нямали избор — британците бесели наред за укриване на престъпници. Дори подозрението, че укриваш някого, било достатъчно. Обесили го в Джокхан Багх.
Следващото разкритие беше не по-малко шокиращо от предишното. В Калпи братът на Нана Сахеб — рао Сахеб, иззел командването върху по-голямата част от войската и оставил на рани само двеста и петдесет конници, с които да защитават границите на Калпи.
После рао Сахеб тръгнал с окупираната от него армия на запад. Свидетели разказвали, че са видели рани как в истински пристъп на ярост кълне страхливостта на рао. При горещина над четирийсет градуса водата не стигала, запасите във форт Калпи също постепенно намалявали. Накрая крепостта била завладяна от британците, обаче рани и нейните хора успели да избягат и намерили рао Сахеб. Говори се, че когато се приближила към него, рани казала: „Когато хората си спомнят за тази война, ще помнят теб, рао Сахеб, и когато си спомнят за теб, ще си казват: страхливец!“
После рани предложила войската, която към този момент наброявала единайсет хиляди души, да превземе близкия форт Гвалиор, който е най-голямата и най-значима крепост в Централна Индия. Към този момент британците все още не били стигнали до нея. Нейният двайсет и три годишен владетел, махараджа Скиндия, все още бил на трона. Обаче подкрепял англичаните с оръжия и храна.
Веднага си представих какво е предложила рани — войниците пристигат и убеждават махараджата да ги приюти само за няколко дена. А после, когато се настанят вътре, се опитват да го убедят или да се присъедини към въстанието срещу британците, или да бяга. Сякаш чух гласа на рани в главата си, обявяваща махараджа Скиндия за предател.
— Значи са отишли в Гвалиор? — попита Арджун с надежда в гласа си. — В крепост като Гвалиор победата вече наистина е възможна.
Баладжи буквално се усмихна, когато отговори:
— Да, снощи. А сега аз съм се отправил към Делхи, за да започна всичко отначало. Имам близки в Барва Сагар, но веднага, щом натоварим багажа им, тръгваме.
С тези думи той си взе довиждане с нас.
Когато останахме сами, аз се замислих. Рани беше на цял ден път северно от нас, подготвяща се да нападне крепостта Гвалиор. А аз бях дала пред нея клетва за вярност. Както и Арджун.
— Не знам какво да правя — признах аз. — Вече изобщо не мога да мисля разумно.
Приседнах на тревата и отпуснах брадичка върху свитите си колене. Стражите ни наблюдаваха от верандата на къщата. Сигурна съм, че вече знаеха за какво си говорим — трябваше да се вземе решение. Или потегляме право към Гвалиор, или оставаме в Барва Сагар до края на войната. Най-лесното щеше да бъде да не мърдаме оттук. Опитах се да чуя вътрешния си глас, но в главата ми имаше толкова много други гласове, които го заглушаваха, че затворих очи. По едно време изрекох:
— Рани има три дургаваси и твоите хора. На кого другиго би могла да се довери?
Арджун не отговори нищо. Само слушаше.
— Но ако сега тръгнем, какво ще правя с Ану? После бихме могли да се върнем за нея, но…
— Знаеш, че ако сега тръгнем, малко вероятно е да оцелеем — изрече той, здраво стъпил в реалността.
— Не! Тръгваме за Гвалиор! — извиках и скочих. Баща ми би искал да направя точно това. Както и Шиваджи. Нали точно за това ме обучиха?! — Защото, ако сега не отидем, ще прекараме остатъка от живота си на колене! А аз предпочитам да загина, стъпила здраво на краката си!
Арджун стисна ръката ми и се усмихна.