Не е известно каква е била съдбата на предателите Гопал и Садашив, но най-вероятно и двамата са били сполетени от бърза смърт — също като Татя Топе, който бил заловен от британците и екзекутиран. Що се отнася до Нана Сахеб, прекарал дни наред в празнуване на собствената си коронация, вместо да се подготвя за сблъсъка с приближаващата британска армия, той като че ли е успял да избяга от лапите на британците, бягайки с една от съпругите си в Непал. За разлика от Азимулах хан, който умира от неизвестна болест, преди британците да успеят да го заловят, Нана Сахеб най-вероятно се е радвал на дълъг живот.
Някои от по-необичайните елементи от книгата са историческа истина. Шекспир действително е бил изключително популярен сред индийците, учещи английски. А пиесата, която впечатлява толкова силно раджата в този роман, някога е послужила за вдъхновение за Гьотевия „Фауст“. Но макар да съм се старала да бъда максимално вярна на историческата истина, някои от датите са съзнателно променени. Например пристигането на Азимулах хан в Англия става през 1853, а не през 1855 година, както се вижда в този роман. А презреният Циркулярен меморандум е написан през 1886 година. Ето какво казва един англичанин, изпратен в Индия да наблюдава британците, относно документа, прочул се впоследствие като „Позорния меморандум“:
Изброените заповеди бяха изпълнени надлежно под егидата на командващите офицери и в духа на документа… Местният кутвал трябваше да вземе двама полицаи без униформи, да отиде по селата и да изведе от домовете на бедняците дъщерите им от четиринайсетгодишна възраст нагоре, като сформира групичка от дванайсет до петнайсет от тях. Задачата беше да изберат най-хубавичките. На следващата сутрин момичетата трябваше да бъдат представени на полковника и интенданта. Първият направи подбора си от изискуемия брой арестувани момичета. След това на избраните им се връчиха пропуски, а после бяха отведени при старицата, отговаряща за съответния дом на порока под егидата на британското правителство. Лекарят направи подробен преглед на вече живеещите там жени и онези от тях, които бяха регистрирани като болни, бяха премахнати и пропуските им отнети, за да бъдат прогонени от полицията далече от региона, а после бяха заменени със свежата, невинна плът, събрана при арестите.
Както пише Джозефин Бътлър във „Възраждане и разпространение на аболиционистката кауза“ от 1887 година: „Какво би могла да направи една бедна робиня на армията, когато ѝ се случи подобно нещо? Прогонена е завинаги от кастата си, защото е живяла с чужденци, а приятелите и близките ѝ рядко я приемат обратно. Била е принудена да следва войниците на всички военни походи, а след това е била изхвърлена обикновено на стотици километри от местата, където някое човешко същество я познава.“ Обичайната съдба на тези жени е позорна смърт.
Направила съм известни промени и в случаите, където историята не е особено ясна — наложи ми се просто да гадая каква би могла да бъде истината. Например не е много сигурно дали рао Сахеб (наричан понякога Сахиб) е брат на Нана Сахеб или негов племенник. В същия ред на мисли и годината на раждане на рани Лакшми е твърде спорна — на мемориалната ѝ плоча в Гвалиор пише 19 ноември 1835 година, но биографите ѝ твърдят, че годината на раждането ѝ е или 1827, или 1828. Тези по-ранни дати ми се сториха далеч по-вероятни, затова най-сетне се спрях на датата 19 ноември 1828 година.
Животът на рани Лакшми е изумителен в истинския смисъл на думата. В Джанси жените действително са се радвали на безпрецедентна свобода и именно тази благодатна почва е способствала за физическото и духовно израстване на кралицата. На мемориала пред двореца в Джанси тя е увековечена като:
Защитничка и родителка на града Джанси, която се обличаше като мъж, която можеше да язди най-високия сред конете, която държеше меч във високо вдигнатата си ръка, която се възпламеняваше от яростта на богинята Кали, която многократно предизвикваше на двубой английски генерали като някой си Хю Роуз — тази Лакшми (богинята на съдбата) беше убита тук сякаш от злощастен обрат на съдбата, за да се върне в небесата!
На 15 август 1947 година, осемдесет и четири години след смъртта на рани Лакшми, Индия извоюва своята независимост.
Благодарности
Тази книга никога нямаше да може да бъде написана без помощта и подкрепата на моя удивителен съпруг Амит Кушваха. Без него надали щях да попадна на историята за живота на рани Лакшмибай. Дължа огромни благодарности и на Хедър Лазар, която купи ръкописа на тази книга за издателство „Саймън и Шустър“, както и на моя прекрасен агент Дан Лазар, който помогна всичко това да се случи. Благодарности и на редакторката, която работи с мен по тази книга — Сали Ким, ти си удивителна личност! Имах голям късмет, попадайки на теб! Благодарности и на семейство Кушваха, които ме разведоха из цяла Индия — не само до Джанси, но също така и до Гвалиор и други места, където рани е живяла и се е борила. Не знам как ще ви се отблагодаря за всичко това! Благодарности и на моя фантастичен екип от „Саймън и Шустър“, в това число Шерилин Ли и Мелиса Виперман-Коен. На моето семейство и приятелите ни, които винаги са подкрепяли писателската ми кариера — семействата Моран, Кушваха, Балинджър, Портър, Карпентър, Индиг и Авилдсън. Както и на Тина Монкада, чиито нежни и любящи грижи към сина ми Лиъм ми предоставиха необходимото време, за да завърша тази книга. И накрая, но не на последно място най-сърдечните ми благодарности са за Алисън Маккейб, която редактира първата версия на тази книга и чието остроумие и непресъхващо чувство за хумор неизменно успяват да ме вдигнат на крака.