По-късно същият следобед баща ми ме откри в градината, докато плетях диви цветя на венец така, както ме беше учила майка ми. Седна на тревата до мен и ме зачака да му поднеса ръката си, но аз нямах какво да му кажа. Накрая той сам я взе и написа върху дланта ми:
— Някой ден, когато ние с дади джи си заминем, само ти ще можеш да разказваш на Ануджа каква е била майка ѝ.
Очите ми моментално се насълзиха, но си давах сметка, че сега не му беше времето да плача.
— Имаш ли още празни страници в дневника, който ти подарих?
Кимнах.
— Вероятно би могла да започнеш да записваш всички прекрасни неща за майка си, които си спомняш. Преди да си ги забравила.
Все още пишех заръчания от него списък, когато той излезе заедно със съседа ни Шиваджи да уреди кремацията на майка ми. Видях от прозореца на моята стая как двамата вървяха заедно през оризищата. Всеки, който ги видеше заедно, би си помислил, че все още са войници. Вероятно беше нещо в начина, по който ходеха или както изглеждаха — високи, мускулести мъже с рамене като на биволи. Леля казваше, че в Барва Сагар нямало нищо по-голямо от Шиваджи. Аз нямаше как да знам дали това е истина, но със сигурност можех да го повярвам за мустаците му — намазани с восък и извити в двата края. С дългата си тъмна коса Шиваджи ми приличаше на герой от „Хиляда и една нощ“.
— Обличай се! — заповяда баба ми до вратата, макар изобщо да не я бях чула как я отваря. — Тръгваме!
Преди смъртта на мама вълнението от излизането извън нашата къща би ме накарало моментално да попитам къде отиваме, но сега просто се изправих и обух сандалите си. А за преобличане в цветно сари изобщо не можеше да става въпрос.
Срещнахме се при вратата на къщата. Затворената носилка вече беше пристигнала и тя ме изчака да се кача първа, влезе след мен и бързо дръпна завесата. Никога не съм обичала да стоя в тъмни, затворени пространства, но нямаше никакъв друг начин, по който бихме могли да пътуваме. Жените не трябваше да бъдат нито виждани, нито чувани, затова живеехме като сенки зад стените на домовете си.
Ако се возех с когото и да било другиго, щях да надникна тайничко иззад завесата, за да видя какво става на улицата. Но бидейки с баба ми, седях сгушена в ъгъла на дървената носилка, питайки се къде ли отиваме.
— Изправи се на мястото си и да не си посмяла да си отвориш устата, когато пристигнем!
Когато не казах нищо, баба ми се вбеси.
— Слушай какво, може да си мислиш, че синът ми те обича, но недей да бъркаш чувството за дълг с любов!
Помислих си, че този съвет би трябвало да го даде по-скоро на себе си, защото бях сигурна, че татко няма как да обича една толкова жестока жена като нея, но предпочетох да запазя мълчание, което вбеси дади джи още повече.
— Надявам се, че ме слушаш, бети, защото никога повече няма да повторя онова, което сега ще ти кажа! В теб няма нищо специално или различно! И ти ще живееш, ще плачеш и ще страдаш така, както страда всяка жена на този свят! А там, където отиваме, умът няма да ти бъде много полезен! — довърши заплашително.
Не каза нищо повече, а аз пък изобщо не се опитах да проумея какво е искала да каже. Но и да си беше направила труда да ми обясни, тогава бях твърде малка, за да го разбера.
Но когато чух дълбокия рев на тръбите, веднага разбрах къде се намираме. Нищо на този свят не би могло да се сравни със звуците на един храм — мощният звук на тръбите, ромоленето на фонтаните, песента на звънчетата.
— Храмът на Анапурна! — изкрещя един от носачите на паланкина и ние бяхме свалени на земята.
Когато излязох навън, видях, че се намираме в двор с много високи зидове, а наоколо още десетина други жени плащаха на своите носачи за преноса дотук. Баба ми плати на нашите от кесия, която носеше втъкната в пояса на бялото си сари. После оставихме сандалите си на гладкия мраморен под и изкачихме петнайсетте стъпала до храма на Анапурна. Никога досега не бях идвала в този храм, така че всичко ми изглеждаше непознато и ново. Не само изящните бронзови лампи, които осветяваха пътя ни до портите, въпреки че беше ден, а и гигантските метални гърнета, в които растеше свещеното растение тулси. Някой очевидно беше похарчил значителна сума пари, за да осигури добрата поддръжка на храма. Мраморните стъпала бяха чисти, а в скъпите висящи кандилници с изображението на богинята Анапурна горяха скъпи благоухания.
Тъй като в нашата религия има триста и трийсет милиона богове, надали ще се изненадате да научите, че аз никога не бях чувала за Анапурна. Когато хората чуят тази бройка, сигурно си казват, че индийците на всяка крачка си измислят богове. Но в хиндуистката религия всъщност има само един бог — Господарят Брахма, а всички останали богове и богини са различни проявления на самия Брахма. Например Дурга е богинята воин, покровителка на женската сила. Тя символизира способността на Брахма да отвръща достойно на всяко предизвикателство. Или пък Шива, Унищожителят — той илюстрира силата на Брахма както да дава, така и да взема. Истината е, че в ежедневието ни фигурират само няколко богове и богини и това са тези, към които всяка сутрин отправяме молитвите си за закрила и подкрепа — Дурга, Рама, Лакшми, Кришна, Буда, Сарасвати, Ганеш. Само шепа индийци биха могли да ви кажат имената на повече от десетина или най-много двайсет проявления на Брахма.