Когато стигнахме върха на стълбището, аз се поклоних така, както правеха всички около мен, а после се заковах на място, за да се вгледам за няколко секунди в златистото лице на Анапурна, увенчано с жълти и оранжеви карамфили.
— Не сме дошли тук за молитва! — сопна се баба ми. — Не забравяй какво ти казах! Затваряй си устата!
Погледнах вляво от мен и видях висок, кльощав свещеник, който се носеше към нас. Беше облечен по много особен начин, с черни и бели мъниста около врата и плътни нанизи от същите около китките и глезените. Но най-голямо впечатление ми направи друго — необичайната корона от листа от нийм върху главата му. Осъзнах, че съм се вторачила в тях, макар да си давах сметка, че би трябвало да извърна очи. Той притисна длани в уважителния жест на намасте и едва тогава забелязах колко млад беше всъщност. На не повече от двайсет-двайсет и пет.
— Шримати, вие се върнахте — рече. Звучеше изненадано, макар и не толкова, колкото бях изненадана аз. Нямах никаква представа, че баба ми е идвала и преди в този храм. Но дните след смъртта на майка ми бяха минали като в някаква мъгла — беше напълно възможно тя да е излизала от къщата ни, без изобщо да забележа.
— А това би трябвало да е момичето — продължи свещеникът. Имаше нещо крайно притеснително в начина, по който усмивката му си остана на мястото си, докато очите му ме оглеждаха от горе до долу. — Слабичка е.
— Така е, но е само на девет.
Той кимна замислено, но после започна да ме обикаля и спря едва когато се озовахме отново очи в очи.
— Много е красива. С лице като вашето. Човек би си помислил, че ще си намери добър съпруг. Защо баща ѝ се съгласява на подобна крачка?
— Няма значение защо. Колко е готова да плати богинята?
Той повдигна вежди и отговори:
— Зависи. Девствена ли е?
— Разбира се! Отгледана е в моя дом!
В този момент покрай нас минаха група жени и кискайки се, се поклониха много ниско на свещеника. Стъклените им гривни пееха на ръцете им и бяха облечени в най-изящните сарита, които някога бях виждала — коприна, обшита със сложни фигури от сребърни и златни мъниста. Платът прошумоля, докато минаваха покрай нас, и на мен ми се прииска да протегна ръка и да ги докосна.
— Три хиляди рупии — изрече свещеникът, след като жените отминаха.
— Нали си давате сметка, че тя не е някакъв си далит! Това дете е кшатрия!
— Ако беше далит, сега с вас нямаше да разговаряме. Този храм обслужва най-богатите мъже в Барва Сагар!
— А момиче като това ще ви доведе мъже чак от Джанси! Мислите си, че не знам какъв вид мъже плащат за момиче, което говори не само хинди, но и английски, а? Та нейни клиенти ще бъдат дори британските войници!
Не можех да си представя откъде накъде ще имам клиенти. Може би храмът имаше нужда от мен като преводач? Баба ми каза, че това било място, където умът нямало много да ми трябва, така че кое би било по-досадно от това да превеждаш писма на разни войници?
— Пет хиляди и толкова!
— Петнайсет хиляди!
Усмивката на мъжа се стопи.
— Шримати, очевидно забравяте, че се намираме в Барва Сагар, а не в Джанси!
— А вие забравяте, че мога като нищо да я посветя на храма на Дурга малко по-надолу!
Двамата се вторачиха един в друг, но свещеникът не знаеше нещо много важно — че баба ми можеше да бъде непоклатима като скала. Накрая той въздъхна дълбоко и изрече:
— Тринайсет! Но това е най-голямата сума, която някога сме плащали за девадаси!
И това беше един от шепата случаи, в които видях усмивката на баба ми да достига до очите ѝ. После тя ме сграбчи за ръката и закрачи обратно.
— Но къде отивате? — извиси жалостиво глас свещеникът. — Нали имахме сделка?
— Детето изгуби майка си, а погребението е утре. Ще се върна с нея следващата седмица.
— Ама…
Баба ми се обърна и отсече:
— Знам, че нямате търпение, но ви уверявам, че след като ми дадете парите, аз ще ви дам момичето! Но не по-рано от другата седмица!