Свещеникът сведе очи към мен и ме погледна. Уверявам ви, че и на сто години да стана, пак няма да забравя този поглед. Ако някога сте имали възможността да посетите някоя зоологическа градина, няма начин да не сте видели как хранят лъвовете — и онова свирепо, необуздано изражение в очите им. Е, точно такова изражение имаше в очите на свещеника, когато си тръгвахме. Нито един мъж на този свят преди или след този момент не беше посмял да ме погледне по този начин, а по целия път обратно към нас се опитвах да си отговоря на въпроса защо този поглед ме беше обезпокоил толкова много.
Когато закритата носилка спря отново в нашия двор, баба ми опря буза в моята така, че усетих дъха ѝ в ухото си и изсъска:
— Днес не сме ходили никъде, разбра ли?! Ще изненадаме баща ти с добрите новини следващата седмица!
Но когато тази вечер татко се прибра вкъщи, изглеждаше толкова изтощен, че забраната да говоря ме накара да се чувствам като предател. Нямам представа как баба ми беше успяла да убеди дойката и Авани да си държат устите затворени за нашето пътешествие, но беше постигнала своето. В крайна сметка работата им, та защо не и животът им бяха в нейните ръце. Само особено глупава жена би застрашила положението си чрез бъбрене за някакво пътуване до храма. А за мен беше още по-трудно. Не можех да спра да мисля за кльощавия свещеник с неговата абсурдна корона от листа, който ме обикаляше като котарак. Какво очакваше от мен този човек? И защо онези жени се кискаха, когато отминаваха?
Ето такива въпроси не ми дадоха възможност да мигна цяла нощ.
В живота на една индийска жена има само шепа случаи, в които ѝ е разрешено да наруши своята пурда. И един от тях бяха погребенията. На следващата вечер цялото ни семейство, заедно с приятелите ни се събрахме на брега на река Синдх. Огромно черно петно върху пясъка бележеше мястото, където преди са се издигали други погребални клади, а сега няколко мъже се заеха да издигнат следващата. Чувала съм жени да казват, че ако нарушат своята пурда, се изпълват с ужас и срам. Но сега, въпреки че се намирах на погребението на собствената си майка и тялото ми се тресеше от скръб, тук, край реката аз усещах едновременно с това едно всепоглъщащо чувство на свобода. Докато наблюдавах как гъските се издигаха в небето и се подреждаха в прословутото си клиновидно ято, очертаващо се ярко на фона на пурпурния сумрак, аз се запитах: „Това ли е да си мъж?“. Лек ветрец подръпна плитката ми и аз затворих очи, опитвайки се да си представя, че всеки ден от живота си разполагам с подобна свобода.
Но когато погребалната клада беше издигната и завършена, аз изведнъж се почувствах хладна и незначителна като песъчинките под краката ми. Разплаках се, когато свещеникът започна да гласи тялото на майка ми с крака на юг, така че духът ѝ да не се обърка и да тръгне право в посоката на мъртвите. И когато огънят пламна и се разгоря, аз се запитах дали баба ми щеше да се осмели да ме заведе в онзи храм, ако майка ми беше жива? Нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че отговорът е „не“.
Татко ме прегърна през раменете. Знаех, че в момента ме наблюдава, обаче бях твърде разстроена, за да погледна в очите му и да зърна там отразена собствената си мъка, затова си останах така, свела глава към земята. Издигащите се все по-високо пламъци загряваха лицето ми и изсушаваха стичащите се сълзи. Татко ми поднесе дланта си, но аз нямах какво да му напиша. В момента през съзнанието ми се нижеха твърде много образи и картини: мъжът с короната от листа на нийм, жените в красивите сарита, храмът с меките купчинки кункума — прах, приготвен от изсушена куркума, с който поклонниците мажеха челата си в знак на преклонение пред боговете. Опитах се да върна мислите си обратно към майка ми и в ума ми изникнаха две картини — тя в градината, беряща тулси (наричан от някои свещен босилек) за домашния олтар, и тя с онази малка жълто-кафява четчица, с която сутрин оформяше очната си линия. А после тези две картини отново бяха изместени от образите от храма и в гърдите ми се надигна неистов ужас.
Забелязвайки, че дланта на баща ми си стоеше все така протегната към мен, аз я грабнах светкавично и написах:
— Моля те, не ме изпращай да работя в храма!
— Какъв храм?
— Където вчера ме води дади джи. Но аз не искам да работя за войници! Моля те, пита джи, позволи ми да остана с теб!
Татко погледна през горящата клада на мама към баба ми и когато очите ѝ срещнаха моите, разбрах, че тя се е сетила какво бях направила току-що.
Нямаше никакво значение, че всичките ни съседи се бяха събрали в нашия двор или че половината жители на Барва Сагар бяха по улиците. Никога досега в къщата ни не беше имало такъв грандиозен скандал. Стените буквално се тресяха от рева на баща ми и писъците на баба ми и двамата напълно нечленоразделни от ярост. Аз се скрих в стаята си, а малко по-късно при мен дойде леля.