— Виждаш ли тези дебели кожени подметки? — каза татко, обръщайки обувките, когато ми ги поднасяше. — Те ще те пазят от подхлъзване!
— Всеки ден ли ще мога да ги нося? — възкликнах, неспособна да повярвам на късмета си.
— Да. Особено когато вали.
— Ами онази риза там? — кимнах по посока на зелената ангарка, която той беше донесъл заедно с обувките — памучна риза с дължина до коленете, която се пристягаше в кръста. — И тя ли е за мен?
— И тя е за теб. Както и тези чуридари — изтъкна той, вдигайки чифт зелени панталони. Никога до този момент не бях обувала панталони. Те бяха стегнати в глезените и кръста, но широки и проветриви на краката, улесняващи бързите движения. Облечена с целия този екип, плюс бялата кърпа мурета, завързана като лента през главата ми, за да пази очите ми от потта, аз се чувствах недосегаема.
Но реалността беше далеч по-различна от книгите, които бях чела. Няма нищо бляскаво и обаятелно в това да те будят преди зазоряване, да излизаш сред все още нощния студ и да стреляш с лък не веднъж, а сто, даже двеста пъти, докато всичките ти стрели не попаднат в центъра на мишената. През лятото горещината в нашето село беше непоносима. През зимата обаче, когато вятърът духаше подобно на река от студен въздух, аз го усещах чак в костите си, независимо с колко пласта дрехи бях навлечена. Когато стоиш насред открития двор със замръзнал ятаган в ръка и се биеш с мъж, който е над три пъти по-едър от теб, изобщо не ти е до очарованието на „Тримата мускетари“. Защото такова няма. Всичко е здрав, упорит, изтощителен труд.
Но се научих да се бия дори само с пръчка. И да обезглавявам човек само с един замах на меча си. А за случаите, когато по някаква причина останех без оръжие, се научих как да се отбранявам с юмруци, ритници, задушаващи удари и изкълчване на рамената. Упражнявах тези движения ден след ден, месец след месец, докато накрая те не се превърнаха в естествена част от мен като ходенето или бягането.
И през следващите няколко години бавно, но сигурно аз се трансформирах от детето Сита в напълно различен човек. В началото промените бяха неуловими. По ръцете и краката ми се появиха мускули на места, където не подозирах, че има такива. Дланите ми, които преди бяха пълни и меки, станаха силни и мазолести. Постепенно обаче физическите промени станаха доста по-очевидни. Кръстът ми изтъня, бузите ми хлътнаха. Закръглеността на детството ми си отиде. И на нейно място се появи високо, жилаво и здраво момиче, което можеше да носи тежки камъни от единия край на нашия двор до другия сутрин след сутрин, без изобщо да се умори. Това момиче можеше да върти с лекота метален меч, да носи мъжки товари на гърба си и да повдига по много кофи с вода и в двете си ръце едновременно. Детето Сита не умееше нито едно от тези неща. Тя беше обикновено момиче с обикновена сила. А сега аз се бях превърнала вероятно в най-силната жена в Барва Сагар.
Когато за първи път прокървих, казах на Авани, която веднага побърза да съобщи на баба ми, че съм станала жена. Това ми се струваше по-страховито от всички бойни умения, които бях учила в двора с Шиваджи. Не може да се каже също така, че яростта на баба ми помогна особено. Чувах я чак от кухнята как крещи на Авани:
— И какво от това? Всичко свърши! В Барва Сагар вече не остана мъж, когото бихме успели да измамим да я вземе!
През онзи ден ме болеше твърде много, за да имам сили да тренирам с Шиваджи. Вместо това се отпуснах пред кошничката ми с играчки и плъзнах ръка по всяка от тях. Когато бях малка, татко ми беше подарил две парцалени кукли, дървено конче и малко дървено трупче, издялано във формата на мече. Сега взех в скута си куклата с дългата черна коса и я залюлях. Спомних си как преди си преправях гласа от името на куклата и я разхождах из стаята, но сега всичко това ми изглеждаше детинско и глупаво. Вече бях на цели дванайсет години.
После седнах на бюрото си и се замислих за другите момичета на моята възраст. Онези, които бяха станали жени като мен, се подготвяха да напуснат родните си къщи, пълнеха булчинските си ракли със зестра и се сбогуваха с родителите си. В това отношение аз бях извадила много по-голям късмет от тях. Никога нямаше да ми се наложи да се сбогувам с баща си със съзнанието, че сигурно следващият път, когато го видя, ще бъде на погребалната му клада. Можех да си остана у дома, да гледам Ануджа как расте, да си спя в собственото легло и да похапвам гъстата леща на Авани, докато настане денят да се явя на изпита за Дурга дал. До който можеше да минат още много години. Но дори и после, ако успеех да стана член на елитния отряд Дурга дал, пак никога нямаше да мога да се омъжа. И със сигурност нямаше да имам деца. От този момент нататък щях да принадлежа изцяло и само на нашата рани.