— Какво правиш? — обади се зад мен сестра ми, появила се неусетно в стаята ми. Беше на три и пълна с въпроси подобно на вряща тенджера, криеща твърде много пара под капака си.
— Мисля — отговорих.
Ануджа се покатери в скута ми и попита:
— Може ли и аз да мисля с теб?
Тя имаше не само деликатните черти на нашата майка, но и нейната нежност. Непрекъснато искаше да знае защо баба ѝ крещи непрекъснато или защо малкото птиченце отвън беше умряло. Хамлет казва, че смъртта на едно врабче е знак от провидението. Но това нямаше как да ѝ го обясня. И сега отговорих:
— Да, разбира се.
В продължение на няколко секунди тя мълча, но накрая любопитството ѝ взе връх и тя извика:
— Защо днес не тренираш с Шиваджи?
— Защото той ми даде свободен ден — импровизирах аз. — Каза: „Върви да намериш Ануджа и ѝ кажи, че днес Сита ще я научи как да върти меч!“.
— Не меч! — тръсна къдравата си главица сестра ми. — Искам да играя с Муули! — Това беше нейното котенце играчка, защото в къщата ни не беше позволено да влизат истински котки.
— Но нали вчера пак играхме с Муули?
Тя се сгуши в мен и измърка:
— Тогава ще ми разкажеш ли приказка?
Затворих очи и си представих, че разговарям с човек, който разбира отлично какво е да тренираш безмилостно в очакване на ден, за който дори не си сигурен, че ще настъпи. Нямаше никакво съмнение, че в същия този момент още стотици жени тренират за изпитанието в Джанси — градът, където се намираха нашите махараджа Гангадхар рао и неговата рани. Но аз не познавах нито една от тези жени, за да си поговоря с някоя от тях. В нашето село аз бях единствената. Бях уникална.
Затова, когато Ануджа, или Ану, отпусна меката си главица върху гърдите ми, на мен ми се прииска тя да беше достатъчно голяма, за да схване същността на тренировките ми. Разтрих замислено прасеца си, който се беше схванал от вчерашните упражнения, и проточих:
— Хммм… Приказка значи… Какво ще кажеш за „Паун и костенурка“?
Сестра ми кимна и аз започнах.
Може и да беше вярно, че в Барва Сагар почти не беше останало семейство, което да не беше чуло скандала между баща ми и баба ми след погребението на мама. И със сигурност беше вярно, че всички в моята къща бяха наясно с мнението на татко относно това някоя от дъщерите му да стане девадаси. Но докато баба ми беше жива и ако с баща ми се случеше нещо, съществуваше много голяма вероятност ние със сестра ми все пак да се озовем в онзи храм. Сигурно сега се питате как би могло да стане това, но ако баща ми умреше, смятате ли, че наоколо имаше човек, готов да приеме в дома си две допълнителни момичета? Леля си имаше собствени деца и съпругът ѝ нямаше да се съгласи да увеличи работния си ден, за да храни и облича мен и сестра ми, докато сме живи. Защото от него би се изисквало точно това — аз бях твърде стара, за да бъда годна за женене, а тъй като все още не се чуваше нищо за очаквания изпит, дори не бях започнала да печеля пари за зестрата на Ану като член на Дурга дал. Та кой в Барва Сагар би поел на раменете си такъв тежък товар като нас?
Затова сигурно ще разберете защо, когато тази зима татко се разболя, Шиваджи настоя да престана да изучавам предмети като хинди и санскрит (които вече и без това бях усвоила до съвършенство) и вместо това да се науча да яздя.
— Всеки член на Дурга дал владее ездата — написа Шиваджи в малката червена книжка на баща ми. — Знам, че се страхуваш да я видиш на кон, но няма да я пускаме веднага на жребец. Първо ще ѝ намерим скопец. Ездата е единственото ѝ слабо място!
Баща ми беше увит в три ката дрехи и беше седнал до горещия мангал. Докторът беше казал, че това е болест на белите дробове, затова подобрение на състоянието му можело да се очаква чак след няколко седмици. Но беше заръчал на баща ми три пъти на ден да си прави инхалации с евкалиптово масло — аюрведическа медицина.
Ако никога досега не сте чували за аюрведа, трябва да ви кажа, че това е най-старата медицина на света. Базира се на няколко „Веди“, написани преди повече от две хиляди години, и изброява в подробности всичко, което би трябвало да знае един лекар — от очна и носна хирургия до израждане на дете, което не е разположено правилно в матката. Преди сто години британските лекари пристигнали чак от Англия, за да гледат как нашите правят операции на пациенти. Отнесли наученото със себе си до другия край на океана и разпространили новото си познание в цяла Европа. Някои хора обаче не могат да повярват, че информацията във „Ведите“ (както ние наричаме определени текстове, написани на древен санскрит) е актуална и до ден-днешен, две хиляди години по-късно. Но защо толкова се изненадват? Все пак санскрит е езикът, на който Пингала преди две хиляди години написал трактат за поетическата метрика — трактат, за който математиците хиляди години по-късно си дали сметка, че всъщност касае бинарните числа.