Ала дори и с помощта на аюрведа татко не беше излизал от стаята си вече два дена. Бях му донесла половин дузина книги, но всеки, който някога е бил тежко болен, може да ви каже, че да четеш за удоволствие и да четеш, за да минава времето, са две съвсем различни неща.
Писалката на татко застина под изреченията на Шиваджи. Накрая той написа:
— Откъде ще намерим по-спокоен кон?
— Само ми дай позволение да работя със Сита всяка сутрин и аз ще намеря такъв!
— Кога време за това? Сутрин учим езици.
— И как ще помогне това, ако рани обяви изпит още догодина? — написа Шиваджи. — Сита може и да се престори на седемнайсет, но уменията ѝ ще я издадат. Нихал, тя трябва непременно да се научи да язди!
Татко се загледа през прозореца към земите на Шиваджи, които граничеха с нашите — бяха покрити с тънък слой скреж, който им придаваше вид на широко стъклено езеро. Сега, когато оризът беше прибран, Шиваджи нямаше почти никаква работа. Беше най-подходящото време да се заеме с моето обучение по езда.
— Хубаво — написа баща ми. — Вече няма да учим хинди и санскрит.
Шиваджи изви замислено краищата на мустаците си и накрая написа:
— Не виждам смисъл и от английската поезия.
Сърцето ми заби като лудо. Никой не би могъл да бъде по-благодарен на учителя си, отколкото аз бях на Шиваджи, но и той си имаше ограничения, с които аз бях напълно наясно. Ако някога сте поглеждали разлюляно от вятъра дърво и сте го сравнявали с дълги женски коси или сте вдигали очи към преминаващ облак и сте виждали в него костенурка, значи вие сте човек с прекалено развинтено въображение за вкуса на Шиваджи. Затова сега аз се втренчих в баща ми и мислено му се примолих да не слага край на сутрешните ни поетични четения. В ден, пълен с въртене на меч, стрелба с лък и стрелба с пушка, досегът до поезията беше за мен единственото време, когато умът ми се чувстваше истински свободен, подобно на ястреб, освободен от оковите си.
— Целта на английската поезия е да превърне Сита в по-добър войник! — написа тогава баща ми.
Веждите на Шиваджи се повдигнаха толкова, че на практика изчезнаха под буйната му коса.
— В кои области при теб е най-силна? — продължи татко.
— Стрелбата с лък и въртенето на меч — написа Шиваджи.
— Защото и двете дисциплини изискват чувство за ритъм. Изстрелването на четири стрели една след друга право в десетката изисква не само точност, но и преценка за правилния момент. Не по-различно от това да четеш сонетите на Шекспир.
Никога досега не бях разглеждала стрелбата с лък точно по този начин. Но като се замислих, в самия акт по това да се пресегнеш назад към колчана на гърба си, да извадиш оттам стрела, да я поставиш, а след това да я пуснеш, наистина имаше някаква особена ритмика. Това наистина беше поезия в действие, същата, съобразно която Шекспир е подреждал думите си. „Изгрей, о, слънце, и надвий луната, която и така е побледняла, защото си по-хубава от нея!“1, ямбически пентаметър, отразяващ естествените ритми на човешкото сърце — и ритъма на тренировките по стрелба с лък, ръководени от Шиваджи в нашия двор.
Шиваджи ме погледна за потвърждение и аз изненадах и себе си, като изрекох на глас:
— Напълно вярно.
Той издиша дълбоко през носа си и отсече:
— Добре тогава. Почваме от утре. От мен коня, от вас — времето!
След като съседът ни излезе, татко посочи към дъската за шах, която беше поставена върху дървения стол в другия край на стаята. Беше изработил фигурките от манго и тик преди много години, доста преди аз да се родя. Обикновено играехме на шах вечер, но откакто се беше разболял, не бяхме играли.
— Сигурен ли си? — написах върху дланта му. — Може би трябва да си почиваш?
Той се разсмя и написа: