— И да се откажа от възможността да те победя? — татко не ме беше побеждавал вече от няколко месеца. Ученикът беше надскочил учителя си. — Знам, че няма да позволиш на един болен човек да изгуби, нали така?
— Охо, и още как! — ухилих се аз.
Но ето че от трите изиграни игри баща ми спечели две.
— Или си много разсеяна — написа после той, — или много ме съжаляваш.
Може би по мъничко и от двете.
— Притесняваш се заради ездата ли? — предположи той.
Свих рамене.
— А не трябва! — изтъкна той. После вдигна една от шахматните фигурки и добави: — Всяко умение, което овладяваш, е като поредната фигурка от шаха, предназначена да те доведе все по-близо до краля. Сигурен съм, че ще се справиш!
— Надявам се — отвърнах.
— Вече овладя шаха. Ще овладееш и ездата. Стига да не позволиш на това тук да ти попречи! — протегна ръка и ме почука лекичко по главата.
Когато Шиваджи се появи отново в късния следобед, за да уведоми баща ми, че възнамерява да вземе назаем кон от местния гледач на сватбени коне, бях сигурна, че животното ще пристигне натруфено със сатенено покривало и украсено с цветя. В крайна сметка единствената му цел в живота беше да носи младоженеца през улиците на селото към неговата булка, така че всички подобни коне, които бях виждала, имаха седла, инкрустирани със скъпоценни камъни и сребърни звънчета. Затова когато на следващата сутрин Шиваджи доведе коня в двора ни и той се оказа без нищо подобно, макар и да ми е крайно неудобно, трябва да ви призная, че тогава го помислих за гол. Това беше първата ми мисъл. А втората гласеше: този звяр е огромен!
Да кажа, че бях уплашена, е все едно да отбележа, че мишката има известни резерви относно котката, която обикаля около дупката ѝ. Никога досега не бях виждала кон толкова отблизо и със сигурност никога не бях докосвала подобно животно.
Шиваджи ми направи знак да се приближа и ни запозна:
— Сита, запознай се с Радж! Радж, това е Сита.
А аз не чувах нищо освен кръвта, бучаща в ушите ми. Бях твърде парализирана от страх, за да протегна ръка и да погаля коня по муцуната, както правеше съседът ни. Тайничко се молех да не ми отхапе ръката.
— Това е кон, Сита, а не диво животно! — възкликна Шиваджи. — Хайде, приближи се!
Взе ръката ми и я насочи към дългата муцуна на коня. Татко ми беше дал строги инструкции да изпълнявам стриктно всяка заповед на Шиваджи, независимо колко ме е страх. „Животните надушват страха“ — беше ме предупредил, преди да се отпусне обратно на възглавниците си и да затвори очи. И тъй като не исках да разочаровам баща ми, особено сега, когато беше толкова немощен, послушно погалих бялата грива на коня.
— Май му харесва! — обърнах се силно изненадана към Шиваджи.
— Нали? Е, казах ти, няма от какво да се страхуваш! Все пак всеки младоженец в Индия е яздил такъв кон. Даже на Ануджа ѝ е интересно.
Обърнах се и наистина зад себе си видях сестра ми, нетърпелива да провери какъв е този звяр, който се е наместил в нашия двор. Очевидно беше успяла да избяга от Авани, защото косата ѝ още не беше сплетена и висеше на къдрици около лицето ѝ. И вместо да носи на краката си джути, стоеше съвсем боса върху твърдата пръст.
— Това е кон — поясни Шиваджи за сестра ми. — Искаш ли да се приближиш и да го видиш?
Очите на Ануджа се разшириха от вълнение, а аз бях дълбоко благодарна за всеки допълнителен миг, отлагащ качването ми на гърба на това животно.
Шиваджи я вдигна на ръце и я занесе до Радж, който я подуши и силно кихна.
— Харесва те! — възкликна Шиваджи. — Конете кихат само пред момиченца, които харесват!
Ануджа се засмя щастливо. После протегна ръка, потупа муцуната му и с тъничък кикот изрече:
— Козината му гъделичка!
— Нарича се грива — поясни Шиваджи. — И според мен иска да ти каже, че много ще му хареса да седнеш на гърба му.
И после постави Ануджа върху седлото и я хвана здраво, а тя започна да се киска още по-силно. Това ме накара да се засрамя, че само преди броени минути аз изпитвах истински ужас да сторя абсолютно същото.
— Имаш ли някаква представа какво ще кажат съседите, ако тя си счупи врата? Кое нормално семейство позволява на едно момиче да язди?! — гласът на баба ми накара и трима ни да се обърнем рязко към къщата. Тя също беше излязла на двора съвсем боса.
Шиваджи хвана здраво Ануджа и я свали на земята.
— Влизай веднага вътре! — изпищя баба ми. Ануджа хукна към вратата, а после баба ми се обърна, впи злобно очи в мен и изсъска: — Тази вечер и двете оставате без вечеря!
— Аз съм виновен! — обади се Шиваджи.
— Не, тя е виновна! — изкрещя баба ми и ме посочи с пръст. — Тя, която възнамерява да язди из Джанси като някаква непокрита курва, с развяна назад коса и меч в колана си!