Выбрать главу

Други жени на същата възраст биха разтресли двора с тежките си стъпки. Баба ми обаче се носеше над земята подобно на призрак, с абсолютно същата доза внимание и нежност към живите.

Приближих се бавно към коня. Шиваджи каза, че конят имал английско седло и че не трябва да ме е страх, но досега не бях виждала друго същество, което да ме е плашело толкова много, колкото това. И затова ми беше много трудно да се концентрирам. Извърнах глава и зърнах Авани, която беше излязла да пере бельото ни в една кофа на стълбите.

— Май не си тук — промърмори Шиваджи.

— Съжалявам — смотолевих аз.

Той скръсти ръце пред гърди и заговори много тихо, въпреки че единственият, който би могъл да го чуе, беше нашата прислужница:

— Кажи ми, Сита, кой ще издържа това семейство, когато баща ти остарее твърде много, за да работи?

— Аз.

— Точно така. Ти и само ти. Затова на всяка цена трябва да бъдеш приета в Дурга дал! Баща ти е спасявал два пъти живота ми в Бирма и сега аз съм длъжен да спася неговия, макар и чрез теб!

Баща ми никога не ми беше споменавал за това. Искаше ми се да поразпитам още Шиваджи, но погледът му беше повече от красноречив.

Бяха ми необходими три опита, докато накрая успея да яхна Радж. Все пак го направих и изпитах огромна благодарност към всички богове, че когато първият ми урок завърши, конят не ме беше изхвърлил от гърба си.

* * *

Тази вечер, след като занесоха на татко в стаята му горещо тахари, на мен и сестра ми беше заповядано да напуснем кухнята. Ануджа се втренчи в тенджерата с ориз и картофи, вдиша с пълни гърди топлите аромати на чесън и грах и проплака:

— Ама аз съм гладна!

Усмивката на баба ми беше тънка и остра като извивката на моя ятаган, когато изрече:

— Трябваше да помислиш за това, преди да последваш сестра си при онова мръсно животно днес!

Ануджа не разбираше.

— Ама защо? — пак проплака.

Аз я тласнах лекичко по посока на моята стая.

— Хайде, ела! Ще четем! — подвикнах с радост, каквато не чувствах. — Храна за ума вместо за стомаха!

Когато влязохме в моята стая, аз извадих от полицата с книгите ми „Приказките на Братя Грим“ — съкровище, което татко ми беше подарил за десетия ми рожден ден, като ми обясни, че е дошло чак от Джанси.

— „Пепеляшка“ или „Снежанка“? — попитах сестра ми.

— „Рапунцел“! — извика тя.

Започнах да чета приказката с надеждата сестра ми да заспи и да забрави, че е гладна, но точно когато очите ѝ започнаха да се затварят и миглите ѝ да докосват бузите ѝ, баба ми отвори рязко вратата. Носеше поднос с купа, върху която имаше капак.

— Тахари! — извика сестра ми и се хвърли към дади джи, като уви ръце около краката ѝ.

— Махай се! — изсъска баба ни.

Сестра ми моментално се дръпна. Това не беше тахари. Купата беше твърде малка.

— Станете!

Изпълнихме казаното. А после баба ни вдигна капака на купата и с една лъжица започна да сипва сол на пода на стаята ми.

— Коленичете! — когато нито една от нас не се подчини, тя извика заплашително: — Повдигнете ризите си и клякайте, иначе ще взема пръчката!

Аз първа вдигнах своята курта, като показах на Ану как да се подчини и притиснах колене в солта. Но когато Ану направи като мен, солта моментално започна да щипе меката ѝ детска кожа и тя рязко скочи.

— Коленичи! — изкрещя баба, сграбчи я за рамото и я натисна надолу. Ако татко не беше глух, щеше да чуе писъците ѝ чак от полята на Шиваджи. — Ще стоите така, докато не се върна!

По бузите на Ану започнаха да се стичат сълзи и писъците ѝ станаха истерични.

— Дади джи! — извиках аз. — Но тя не може да диша!

— Достатъчно! Млъкни или ще ти завържа устата! — изсъска заплашително баба ни на малката ми сестра.

Аз погледнах Ану и разширих очи, за да я накарам да разбере, че баба ни не си поплюва.

Тя се върна след един час. Дотогава очите на Ану вече бяха пресъхнали от плач. Не можех да кажа на татко. Защото, ако го сторех, баба ми просто щеше да изчака, докато ме приемат в Дурга дал, след което отново щеше да накаже Ану по същия начин — а може би и с нещо още по-лошо. Отнесох сестра ми до нейния чарпай в стаята ѝ и ѝ налях чаша вода.

— Защо дади джи ме мрази? — попита тя.

— Не те мрази — прошепнах. — Просто е имала много труден живот и това я е направило гневна и зла — вдигнах завивките и изчаках Ану да се намести удобно. — Помниш ли котенцето, което се беше появило в нашия двор миналия месец?

— Онова със счупеното краче ли?

— Същото. А помниш ли какво стана, когато се опита да докоснеш крака му?