— То ме ухапа!
— Точно като дади джи. Болката може да ни превърне в отблъскващи същества!
— Но какво толкова я боли дади джи?
„Нищо — помислих си аз. — Има си син, който я обича, добри съседи и достатъчно храна.“
— Болката ѝ не е отвън като при котенцето — изрекох на глас. Тя е тук! — докоснах Ану там, където се намираше сърцето ѝ. — Когато болката идва отвътре, понякога за нея не може да се намери лек.
— Значи тя винаги ще бъде подла и зла, така ли?
Поколебах се, питайки се дали да не излъжа. Но какъв смисъл имаше от подобна лъжа?
— Да, опасявам се, че винаги ще бъде такава — отговорих.
Пета глава
Когато жена от Барва Сагар празнува шестнайсетия си рожден ден, винаги се организира специална вечеря, която тя споделя със съпруга и децата си. Къщата на свекъра ѝ се украсява с цветя, а съпругът ѝ би могъл да ѝ подари нещо дребно — може би нов гребен или много специално сари. И тъй като аз нямах свекър с къща, която да украсявам с цветя, отпразнувах рождения си ден, като направих подарък, вместо да получа такъв.
Ану чакаше на леглото ми, когато аз донесох малко пакетче, увито в платно. А когато го извадих от кошницата, където го бях скрила преди няколко седмици, очите ѝ се ококориха. Загледах се в нея и с много болка осъзнах, че тя е седемгодишно миниатюрно копие на майка ни.
— За теб! — изрекох тържествено, като ѝ подадох пакетчето.
Тя опипа ръбовете на подаръка и възкликна:
— Дневник? — бях започнала да я уча да чете и да пише още когато навърши шест. — Като твоя?
— Отвори го!
Тя разви платното и извади оттам книга.
— Наистина е дневник! — извика.
Поклатих глава и казах:
— Погледни вътре!
Малко след като сестра ми отвори дневника, очите ѝ се зачервиха и насълзиха. Страниците бяха пълни с всеки мой спомен за майка ни. Хубавите, лошите спомени, миговете, когато двете седяхме в някое тихо и уединено местенце и тя пееше раги за повелителя Шива.
— Благодаря ти, Сита, благодаря ти! — извика Ану и ме прегърна с все сили. — Но защо сега? Та днес е твоят рожден ден, не моят!
— Защото знам, че ще накараш мама джи да се гордее много с теб. И искам да я опознаеш.
— Когато вземеш изпита — изрече внезапно Ану, — нали ще идваш понякога да ме виждаш?
— Разбира се! Никога няма да се разделяме за дълго! — отговорих аз, макар изобщо да не бях сигурна дали някога ще го обявят този изпит.
— Това обещание ли е? — погледна ме тя с очите на майка ни.
— Да. А сега е време за пуджа!
Поведох я към стаята за молитви и ѝ позволих да звънне с камбанката, за да уведомим боговете, че сме тук. После коленичихме пред изображенията на Дурга и Ганеш и аз изрецитирах мантрата към Дурга. Докоснахме краката на боговете с ръце, а после със същите пръсти докоснахме челата си. Накрая аз запалих две ароматни пръчици и се замолих денят ни да премине добре, като не забравих и редовната си молба изпитът за Дурга дал да бъде обявен колкото е възможно по-скоро.
Няколко дена по-късно, докато тренирах с лъка, боговете отвърнаха на молитвата ми. Невероятните новини бяха съобщени от Шиваджи. Той се появи в двора ни и извика:
— Нашата рани е пенсионирала една от нейните дургаваси! Изпитът за мястото е обявен и ще се проведе след дванайсет месеца!
— Но тогава аз наистина ще бъда вече на седемнайсет! Даже няма да ми се наложи да лъжа!
Шиваджи тъкмо щеше да ми отговори, когато беше прекъснат от Ану.
— Сита! — провикна се тя, докато тичаше към нас. — На земята лежи едно птиченце със счупено крило!
Приближихме се към мястото, посочено от нея, и видяхме малък персийски славей с тъмни пера и яркочервени бузи, прибрал счупеното си крило близо до миниатюрното си тяло. Ану протегна ръка и взе малката птичка.
— Може ли крилото му да бъде оправено? Някой дали би могъл да му помогне?
Изражението на Шиваджи регистрира две противоречиви емоции — желанието да започваме уроците си и желанието да помогне. Накрая изрече:
— Най-малкият ми син може и да успее да го оправи. Той има дарба на лечител. Понякога се отбива в болницата за животни, за да помага на лекарите.
И после отиде да доведе сина си, а през това време аз влязох вкъщи, за да метна на главата си своята дупата — лекия шал, с който жените в нашата страна покриваха косата и врата си.
— Помните ли Ишан? — изрече Шиваджи вместо представяне.
Момчето до него се усмихна срамежливо. Бях чула, че наскоро е празнувал четиринайсетия си рожден ден, но изглеждаше доста крехък за възрастта си — очевидно бе не само най-младият, но и най-дребният сред братята си. Той се приведе, за да докосне крака на баща ми с дясната си ръка, а веднага след това докосна третото си око и сърцето си. Това е типичен индийски поздрав, особено ако по-младият човек не е виждал по-възрастния доста време.